Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър взе спринцовката, доближи я до очите си и се взря в кехлибарената течност.

— Спомних си нещо, което веднъж ми каза един старец.

— И какво е то?

— Ако не можеш да разбереш дали постъпваш правилно, или не, запитай се дали имаш нещо против хората да те гледат. Ако предпочиташ никой да не те вижда, по-вероятно е да грешиш.

Огненочервеното слънце се бе издигнало високо в небето, когато Чейни излетя с хеликоптера „Блекхоук“ от военновъздушната база.

Разположена на петнайсет километра от най-близкото населено място, базата се намираше на повече от осемстотин километра от научноизследователската станция. Но хеликоптерът се движеше със скорост петстотин километра в час, затова щяха да пристигнат там бързо.

Оказа се удивително лесно да вземат боен хеликоптер, след като командирът на базата се обади във Вашингтон, за да провери пълномощията на Чейни. После двамата с Тухлата натовариха оръжията и боеприпасите.

Машината имаше хидравличен заглушител и бръмченето на двигателя и перките почти не се чуваше. Единственият звук по време на полет беше свистенето на въздуха. Имаше монтирана и лека картечница. Но Чейни реши, че няма да им е необходима, затова отлетяха само с оръжията, които бяха донесли.

Минаха над първите назъбени заснежени планини на височина три хиляди метра. Навигационната система „Магелан“ им помагаше да поддържат курса. Набраха още по-голяма височина и Чейни погледна уредите, за да се увери, че хеликоптерът се движи стабилно и не наближава границата от четири хиляди метра, защото кабината не беше херметизирана. На такава височина човек внезапно можеше да изпадне в безсъзнание. Хидравличното налягане беше постоянно. Стабилизаторите бяха компютъризирани и автоматично се нагласяха към вятъра и атмосферните промени.

Чейни бързо свикна с управлението и постепенно се успокои, защото установи, че е по-лесно да лети с „Блекхоук“, отколкото с „Хюи“.

— Кога ще кацнем? — попита Тухлата.

— Вероятно след около два часа.

— Добре — отговори Макмилан, вперил очи в огромните планини, извисяващи се на хоризонта. — Ще стигнем по светло и ще разгледаме обстойно базата, сетне ще побъбриш с твоя човек.

— Да, ако имам късмет. Защото ако са разбрали, че идваме, те ще се подготвят. Мисля, че добрият доктор няма да седи със скръстени ръце. При първа възможност ще говори с Вашингтон и ще поиска намеса. И сигурно ще съчини нещо от сорта, че преча на скъпоценната им научна работа с тъпите си въпроси. Но и без това вече сме си навлекли достатъчно неприятности. Може да ни хвърлят в затвора заради престрелката в института.

Тухлата изсумтя.

— Да, рано или късно ще ни спипат, малкия. Но в момента не се тревожи за това. Пък и нали избягахме. Ако беше останал във Вашингтон, щяха да те държат дни или дори седмици, за да даваш обяснения. Но ти постъпи правилно. И когато цялата тази история свърши, аз ще дам показания в твоя защита. Бях очевидец на всичко, затова нещата ще се оправят. Всъщност, нямахме избор. Просто не спазихме правилата след инцидента.

Чейни поклати глава и се намръщи.

— Това няма значение за мен, Тухла. Онова, което върлува там, горе, е много по-лошо, отколкото случилото се във Вашингтон.

— Само не забравяй какво трябва да направиш, малкия. Не отиваме там, за да убием съществото, а за да разберем какво става, да го документираме и да изпратим доклада на шефовете. Всички тези оръжия са за самоотбрана. Макар че имаме сметки за уреждане. Защото някой трябва си плати заради убитата жена и нападението срещу теб. Затова, разберем ли нещо, изчезваме оттам.

— Може да се окаже по-лесно да влезем, отколкото да излезем от станцията. Но вече отидох твърде далеч. Няма връщане назад.

Тухлата кимна, облегна се назад и затвори очи. Чейни се загледа в заснежените планински върхове около тях и отново си напомни колко лесно е да се умре в тези клисури, пропасти, водопади и глетчери. После се замисли за човека на име Хънтър 21 21 Hunter (англ.) — ловец. — Б.пр. , който се славеше като най-добрият следотърсач и познавач на природата в света, и почувства, че той може да отговори на някои въпроси.

Сигурно бе само едно — загадъчният доктор Артър Хамилтън нямаше да спомене, че следотърсачът е толкова маловажен, ако поради някаква причина не се страхуваше от него.

Хънтър погледна към хоризонта, за да прецени интензивността на светлината. През нощта луната щеше да бъде бледа, но базата щеше да бъде ярко осветена от мощните прожектори, разположени на стратегически места покрай оградата и в двора.