Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Трябва да се екипираме — рече той, обличайки бойните дрехи. — После ще тръгнем. Предстои ни десетчасов полет и ще ядем два пъти. Но ще ни е необходим сън.

Чейни погледна сандъка и чувството му за сигурност се засили. Не знаеше дали това се дължи на смелостта на приятеля му, или на страховитата колекция от оръжия и боеприпаси. Но се почувства по-добре.

След двайсет минути двамата бяха готови. Освен револверите „Казюл“ и пушките „Уедърби“, Тухлата бе преметнал на гърба си и гранатомет, и десетина гранати. Чейни остана поразен, като видя колко бързо Макмилан се настрои за битката. Сякаш никога не бе преставал да бъде морски пехотинец. Той си спомни девиза — щом веднъж си бил морски пехотинец, винаги оставаш такъв.

Чейни пожела да носи куката с въжето, защото реши, че Тухлата бързо ще се измори от прекомерната тежест. Но щом видя колко пъргаво се движи приятелят му, осъзна, че притеснението му е излишно. Двамата заключиха сандъка и се качиха на горния етаж.

— Огладнях от цялата тази подготовка — каза Тухлата. — Хайде да хапнем нещо.

Чейни вървеше след него, докато се приближаваха към стълбата, водеща към товарното отделение на самолета. Хрумна му да се извини на възрастния човек, че го въвлича в рискована авантюра, когато Тухлата каза:

— Нищо друго не ме кара да се чувствам по-жизнен. Господи, отново съм в акция.

Светлината проблясваше между клоните на дърветата и той започна да се движи по-предпазливо, защото наближи населено място. Дори от разстояние надушваше вонята на бензин и изгорели газове. Донесе я вятърът, който леко зашумоля в зелените листа. Той се спотаи в най-тъмните сенки на гората.

Не беше трудно да намери скривалище, така че никой да не го види. Стволовете на дърветата бяха големи и високи и осигуряваха надеждно прикритие.

Той вървеше, без да спира и без да усеща умора от дългото, усилено бягане през нощта.

На няколко пъти се опита да си представи как изглежда — подскачащ силует с оголени зъби и хищни очи, ухилен, появяващ се за миг и изчезващ.

После се замисли за мъжа, който така безмилостно вървеше по следите му. Представи си как го сграбчва за гърлото — както почти бе направил, ако не бяха невероятно бързите рефлекси на онзи човек — и осъзна, че втори път няма да допусне същата грешка. Следващия път щеше да нанесе удара с изключителна свирепост и бързина.

Вълнението му го накара да затича по-бързо и той скоро наближи последната научноизследователска станция. „Да, мъжът трябва да е там…“

Постепенно започна да усеща лека умора. Вече не скачаше и не се катереше така лесно и разбра, че трябва да яде. Да, ще убие някое животно, ще се нахрани и ще продължи, защото скоро щеше да се стъмни, а настъпеше ли нощта, трябваше да бъде силен, за да се угощава с още по-вкусна плът.

Доктор Хамилтън се наслаждаваше на лъчите на бързо залязващото огненочервено слънце, когато чу стъпки по чакъла. Обърна се, усмихвайки се приветливо, но лицето му мигновено помръкна.

Натаниъл Хънтър се приближи до него и се загледа в планините. Мълчеше. Сякаш никога нямаше да проговори. Хамилтън реши да се възползва от възможността и да се измъкне.

— Е, мисля да се връщам на работа…

— Знам какво сте направили — без да го поглежда, каза Хънтър.

— Моля? — усмихна се докторът.

— Лутър.

За миг слънцето сякаш блесна по-ярко, Хънтър се заслуша, но не чу отдалечаващи се стъпки.

— Какво казахте?

— Говоря за Лутър. Стар ваш приятел. Онзи ден разговарях с него. Изпаднал е в тежка криза. Помоли да ви предам поздрави.

Хамилтън мислеше, че усмивката му е неразгадаема — заблуда, която несъзнателно си бе внушил през годините на суетност, когато бе убеден, че чарът и интелектът му смайват слушателите.

— Млади човече, моля, изяснете се.

Хънтър се обърна към него.

— Той е стар ваш приятел. Променил се е с течение на времето.

— Грешите. Не познавам човек на име Лутър.

Хънтър се засмя.

— Мисля, че го познавате, Хамилтън.

Последва дълго мълчание, сетне докторът отново се усмихна.

— Намирате се на опасна територия, господин Хънтър. Много опасна.

Сините очи на учения блеснаха заплашително — досущ буря, задаваща се от бурно море.

— Знаете кой съм, нали, Хамилтън — презрително каза Хънтър и погледна встрани, за да се увери, че са сами. — А аз знам какво сте създали. Видях го, разговарях и се бих с него. И сега вие ме поставяте в такова положение, че трябва да го убия. Затова отговорността е ваша. Помислих, че трябва да го знаете. И още нещо. Преди цялата тази история да приключи, ще унищожа всичко, което сте сътворили. Защото вие сте създали нещо, което никой няма право да прави. Пуснали сте го на свобода. И съществото се възползва от шанса си. Но играта свърши. Чудовището трябваше да остане в миналото. Вашето безочие го върна в свят, където не му е мястото.