Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Хънтър — започна той, — искам да подчертая, че от самото начало на тази мисия бях откровен с вас. Каквото и да се е случило там горе в планината, не е по моя вина. Човек с моя ранг трябва да взима трудни решения и понякога изпращам хората на мисии, от които знам, че вероятно няма да се върнат. Но никога не съм изпращал човек на мисия, която аз ще саботирам. И никога няма да го направя. Разполагам с пълните доклади на Такакура, на Тейлър и на Уилкинсън. Боби Джо отказа да даде информация. Дойдох да ви кажа, че ако наистина е имало саботаж, ще сторя всичко, което е в пълномощията ми, за да открия виновника и да го изправя пред правосъдието.

Хънтър винаги се доверяваше на инстинктите си, затова отново се вслуша във вътрешния си глас. Известно време мълча, после вдигна глава. Изражението му не беше дружелюбно, но тонът беше приятелски.

— Полковник, вярвам ви, че не знаете какво става тук. Мисля, че сте честен човек. Но са ви използвали и вие нямате ни най-малка представа за това.

— Какво имате предвид? — стъписан попита Мадъкс.

— Това ви наранява и същевременно ви помага. Толкова много тайни и лъжи и накрая дори добрите момчета не знаят какво всъщност става. Колко пъти сте посещавали лабораторията тук, полковник?

— Мисля, че тази информация е извън обсега на онова, което трябва да знаете.

— Не сте я виждали, нали?

— И… какво от това?

— Там вършат нещо, за което не само вие, но и вероятно никой друг не знае. И заради всичката тази тайнственост и загадъчност вие всъщност съдействате за укриването на една лъжа.

— Това са само предположения, Хънтър.

— Опитвали ли сте се да получите достъп до лабораторията?

— Не. Имам изрична заповед да не се бъркам в работата там.

— Защо?

— Това е секретна информация.

— Знаете ли, полковник — замислено каза Хънтър, — не съм ви молил да идвате тук и да разговаряте с мен. Но понякога една случайна среща може да промени всичко. Защо не направите нещо за мен? И за себе си. Защо под някакъв претекст не опитате да получите достъп до лабораторията? Измислете нещо. Каквото и да е. Само гледайте да нямате неприятности. Убеден съм, че няма да пуснат полковник от армията на Съединените щати в помещение, което дългът го задължава да брани с живота си. Но ще разрешат достъп на цивилни. Вие сте шефът на тази база. Ако някой има право да влезе в лабораторията, това сте вие. Вие не работите за проклетия Съвет за национална сигурност, а за армията на Съединените щати и отговорността да осигурите безопасността на станцията е ваша. Включително и на лабораторията.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво всъщност искате да ми кажете?

Хънтър изпита искрено съчувствие към Мадъкс.

— Искам да кажа, че доктор Хамилтън ви прави на глупак.

Лицето на полковника застина.

— Мисля, че Хамилтън извършва незаконни, неморални и неетични експерименти, а вие несъзнателно му помагате в това престъпление — продължи Хънтър. Знаеше, че не може да нарани по-дълбоко този човек и разговорът му беше неприятен и съвсем не му доставяше удоволствие. — Щом вие, полковник от армията на Съединените щати, нямате достъп до част от института, за който отговаряте с живота си, тогава някой се опитва да отнеме пълномощията ви и да ви прави на глупак.

Лицето на Мадъкс се зачерви от гняв. Той стана и оправи униформата си.

— Пак ще говорим по този въпрос — студено каза полковникът и излезе.

Между трапезарията и лазарета нямаше запечатани врати, но на всеки вход стояха по двама униформени пазачи с карабини „М-16“. Никой не му каза нищо и Хънтър влезе в интензивното отделение. Професорът седеше на леглото.

Хънтър хвърли поглед към монитора и се увери, че сърдечният ритъм на Типлър е стабилен. Възрастният мъж погледна Призрак и се усмихна, но когато отмести очи към Хънтър, изражението му мигновено се промени и стана сериозно. Светлосините му очи блестяха. Лицето му беше бледо и уморено.

— Трябва да се махнем оттук, Натаниъл. Не го ли сторим, до сутринта ще бъдем мъртви.

Хънтър се приближи до леглото, хвана ръцете му и ги стисна.

— Слушай, професоре. Всичко ми е ясно. В момента знам дори повече от теб.

Типлър изучаващо се взря в лицето му.

Хънтър се поколеба и без да откъсва очи от монитора, показващ сърдечната дейност на възрастния човек, каза:

— Съществото разговаря с мен, професоре. То може да говори. В каквото и да се е превърнало сега, някога е било човек. Тук се е случило нещо.