Джеймс Хъгинс - Хънтър

Джина стисна още по-силно ръката му и промълви:

— Ще му кажа. Пази се.

Чейни се отдръпна и санитарите откараха количката.

— Това е федерален свидетел! — изкрещя той. — Уведомете полицията и Военната прокуратура във Вашингтон! Кажете им, че я е докарал следовател Чейни!

Хората от медицинския персонал си размениха озадачени погледи.

Чейни се качи в линкълна и Тухлата подкара към дома си.

Усещайки прилив на сили с всеки изминал момент, той скочи от хребета, приземи се и хукна да бяга, движейки се бързо в нощта. Беше уверен в посоката — нещо, което не можеше да си обясни. Не се и опита да го направи. Достатъчно му беше да знае, че притежава тъмен и непогрешим инстинкт и неизмерима издръжливост.

Отново бе убил. Прекърши врата на един лос и обилно пирува с тъмночервеното месо. И после усети прилив на неизчерпаема енергия.

Докато бягаше, от време на време му се изпречваше някое растение. Той приклякаше, изтръгваше го с корена и го поглъщаше заедно с пръстта. По този начин продължаваше да подобрява фантастичните си способности — оздравяване, бързина, сила и изострено сетивно възприятие на реалността. Очите му се разшириха, докато започна да вижда както на дневна светлина. Метаморфозата продължаваше. Той имаше човекоподобна форма, но се движеше със скоростта на вълк. Зъбите му бяха горещи, черните очи блестяха, а дългите криви пръсти късаха кората на дърветата, докато тичаше, без да спира.

Трябваше да намери мъжа, който го бе ранил. Знаеше само това. Щеше да открие и него, и вълка му, където и да бяха избягали, и да изяде сърцата и мозъците им. После отново щеше да се присъедини към събратята си, защото те го чакаха. И заедно щяха да унищожат немощните хора.

Чудовищният му силует се очерта на светлината на бледата луна. Ръцете му бяха протегнати, за да сграбчат нощния вятър. Той изрева победоносно и изчезна в мрака.

Боби Джо бе сложила глава на гърдите му и Хънтър нежно галеше русите й коси. Тя мълчеше, но той знаеше за какво мисли.

Преживяването им беше страстно. Любиха се бавно и накрая, изтощена, Боби Джо се отпусна върху него. И Хънтър беше уморен. Легна по гръб и я притисна до себе си. След известно време тя започна да говори. Разказа му за живота си, за обучението си в специалните части и за страховете си. Призна, че никога не бе изпитвала такъв ужас, както през последните няколко дни. Той слушаше търпеливо.

— И ти се страхуваш, нали? — попита тя. — Уплашен си… като мен.

Хънтър се усмихна и погали лицето й.

— Да.

— Но въпреки това ще отидеш в планината.

— Да.

Боби Джо не каза нищо, после докосна белезите на гърдите му.

— Болката не те безпокои, нали? — попита тя.

Той се засмя и сложи ръка на раменете й.

— Разбира се, че ме безпокои. И аз съм като теб. Боли ме по същия начин.

— Но не ти пука. Преживял си много. Все пак трябва да знаеш, че някой ден късметът, уменията и дори издръжливостта ти няма да бъдат достатъчни, Натаниъл.

Хънтър се развълнува. Боби Джо го бе нарекла Натаниъл.

— Ти си смъртен — тъжно добави тя. — И съществото ще те убие… Чака те. Ти ще отидеш там, горе… и ще се биеш с него. Ще се бориш с нещо… с което никой не е премервал сили. Защо… трябва да го правиш?

— Вече говорихме по този въпрос, миличка — каза той и я целуна. — Време е да поспиш.

— Не мога… да заспя.

Хънтър нежно й се усмихна.

— Спи, мила. Заслужила си почивка.

Боби Джо затвори очи и тихо добави:

— Съществото се страхува от теб, затова иска да те убие.

— Спи… Спи…

Тя се притисна до него и се сгуши на гърдите му. Дишането й стана равномерно и чертите на лицето й се отпусна.

— Убий го, Хънтър — промълви Боби Джо, — убий го, преди то да те е убило.

Боби Джо лежеше на една страна и бе заровила нос в завивките. Хънтър стана от леглото и установи, че тя спи дълбоко. Спокойното й изражение го накара да се почувства доволен.

Той се облече, приближи се до вратата и отново я погледна. Увери се, че е взел всичко необходимо за опасната, но важна задача. Призрак се надигна и Хънтър му направи знак да не вдига шум, посочвайки Боби Джо. Вълкът го погледна за миг, сетне покорно легна на пода. Хънтър знаеше, че докато се върне, Призрак ще я пази. Вълкът беше най-добрият телохранител в света.

Хънтър безшумно отвори и затвори вратата и застана в коридора. Ослуша се, но не чу нищо.

Знаеше, че станцията е пълна с пазачи, покрай които трябваше да се промъкне незабелязано. И после щеше да поеме най-смелия риск — да претърси стаята на човека, комуто вярваше най-малко.