Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Там — каза той и посочи с глава.

Тухлата вдигна картечните пистолети и двамата тръгнаха към стена с десетина жълтеникавобели врати. Чейни застана неподвижно и този път чу звука.

Насочиха оръжията и Чейни рязко дръпна вратата на един от хладилниците.

Тухлата измъкна Джина Гилбърт и махна найлоновата торбичка от главата й. Ръцете и краката й бяха завързани. Чейни извади нож и преряза въжетата.

Лицето й беше пребледняло и имаше синкави петна. Тя се задави, закашля и изстена, после дишайки тежко, се хвана за гърдите.

— Намери одеяло! — каза Тухлата.

Успяха бързо да я затоплят и Джина постепенно възвърна способността си да говори.

— Опитаха се… да ме убият… Онези мъже…

— Успокой се — рече Чейни.

Тя, изглежда, долови миризмата на барут, разнасяща се от дрехите на двамата и на лицето й се появи озадачено изражение.

— Оправихме се с тях във фоайето — каза Чейни. — Не се притеснявай.

Джина не изглеждаше изненадана от смъртта на охраната и рече:

— Трябва да се махаме оттук.

— Чакай малко — обади се Тухлата и сложи ръка на рамото й. — Колко човека видя?

— Четирима.

— Тогава остава един.

— Трябва да я измъкнем оттук, Тухла.

Едрият мъж се намръщи и кимна.

— Можеш ли да вървиш, Джина? — попита Чейни и я вдигна на ръце, сетне погледна Макмилан. — Нали знаеш, че трябва да го видиш и да го убиеш?

Тухлата отново кимна и бързо се приближи до вратата. Излезе, огледа коридора и рече:

— Чисто е.

Те тръгнаха из сградата, движейки се към изхода, най-близо до колата. Не биваше да излизат от първата врата, която видят, защото това означаваше да заобиколят института, а там нямаше къде да се скрият. По-добре беше да рискуват, минавайки покрай кабинетите, където бързо можеха да намерят прикритие.

Най-после стигнаха до фоайето. Последният убиец може би нямаше да предположи, че ще се измъкнат през мястото на престрелката. Чейни огледа голямото помещение и въздъхна. Нямаше гаранции, че са в безопасност.

Двамата бавно тръгнаха през откритото пространство. На всеки две крачки се обръщаха и оглеждаха всичко.

Изведнъж Джина изпищя.

Чейни дори не се замисли и светкавично се обърна към посоката, в която тя гледаше. Тялото му се движеше по инстинкт, преди мозъкът да формулира каквато и да е заповед. „Направи крачка вляво, закрий Джина с тяло, извади «Зиг Зауер»-а и стреляй.“

Тухлата вече бе открил огън. Чейни не чу изстрел от противника, но покрай ухото му изсвистя куршум. „Има заглушител“ — помисли той. Макмилан изкрещя и падна по гръб и Чейни промени решението си.

Спря да стреля и се прицели за смъртоносно попадение.

Нямаше време да мисли за Тухлата.

Куршум, изстрелян от пистолета със заглушител, прониза дясната му ръка.

Чейни затаи дъх и забрави за болката. Ръката му спря да трепери и той зачака стрелеца отново да се покаже, за да се опита да го убие.

И онзи го направи.

Чейни натисна спусъка десет пъти. Първият куршум се заби в бюрото, а останалите девет — в убиеца. Чейни брои патроните, докато се увери, че човекът е мъртъв.

Трупът се строполи на пода.

Чейни не сложи нов пълнител. Имаше още четири патрона.

Той инстинктивно се обърна към Тухлата, който се бе надигнал на лакът и разкъсваше ризата си. Лицето му беше зачервено, ядосано и изпотено. Протегна ръка, установи, че раната му не е сериозна и се изправи.

— Да се махаме оттук, по дяволите — гневно измърмори Макмилан и тръгна към вратата.

Качиха се в линкълна и докато излизаха от паркинга, видяха патрулни коли, приближаващи се по единствения път, водещ към института.

Тухлата угаси фаровете.

Чейни изпита моментна паника. Макмилан подкара по-бързо двайсетгодишния автомобил. Между тях и полицейските коли остана само един завой.

Изведнъж се появи черен път.

Тухлата мигновено зави и намали. Измина десетина метра и спря, използвайки само ръчната спирачка, за да не светнат стоповете. Това беше номер, на който Тухлата отдавна бе научил Чейни.

След двайсет секунди патрулните коли профучаха покрай тях.

Тухлата даде на заден ход и бавно се върна на шосето. След половин час стигнаха до болница „Милосърдие“.

Чейни показа служебната си карта и помогна на санитарите да сложат Джина на носилка. Тя стисна ръката му, а той се провикна така, че да го чуят всички.

— Нали ме чуваш, Джина?

Тя кимна.

— Трябва да се свържеш с Военната прокуратура във Вашингтон. Кажи им, че искаш да говориш със следовател Ханк Винсент! Разбра ли, Джина? Ханк Винсент! Разкажи му всичко, което знаеш, и му предай да вдигне под тревога военните следователи в Аляска. Може би скоро ще се нуждая от тях. Да чака на радиостанцията, излъчваща сигнали за насочване на хеликоптери!