Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Нищо не виждам, малкия — обади се той.

Чейни изпразни двата револвера „Смит и Уесън“ и ги хвърли на дивана.

— Веднага ме свържете с Джина Гилбърт. Преди да съм изгубил търпение!

Първият пазач се обади в лабораторията. Дълго чака, но никой не отговори. Тухлата го погледна заплашително.

— Обади й се по пейджъра, момче! — извика Чейни. — Накарай я веднага да дойде тук! Не ме интересува как ще го направиш.

Стъписан от повелителния тон, пазачът започна да звъни по пейджърите в различните помещения. След пет минути Чейни разбра, че ще трябва да отидат до лабораторията. Той протегна ръка и сграбчи за ризата първия пазач.

— Хайде. Тръгваме.

— Но… аз трябва да наблюдавам…

— Ще правиш каквото ти казвам — прекъсна го Чейни. Чувстваше се забележително силен, докато напрежението нарастваше. — Ще отидем в лабораторията и ще видим дали…

Някакво внезапно движение накара Чейни да блъсне настрана пазача. Видя, че червенокосият изважда пушка, но вече беше късно да реагира.

Тухлата откри огън с двата картечни пистолета „Узи“, надупчи пазача и стената зад него, бюрото, картините и компютъра.

Чейни също стреля и вторият пазач се строполи на пода. За да бъде сигурен, Чейни изстреля още три куршума и в същия миг видя, че вратата зад Тухлата се открехна. Обърна се и стреля. Куршумът се заби на няколко сантиметра от приятеля му. Макмилан също се обърна и обсипа с куршуми вратата, която бавно се затвори.

Чейни се хвърли върху бюрото, претърколи се и трескаво сложи нов пълнител. Тухлата допря гръб до стената и започна да се оглежда. Лицето му беше зачервено и изпотено, а очите му блестяха. Дълго време не чуха нищо, после от коридора се разнесе шумолене.

Чейни обърна глава по посока на шума. Знаеше, че Тухлата ще наблюдава останалата част на помещението. От пет години не бяха действали заедно, но не бяха забравили нищо. Без да говорят, те знаеха какво ще направи всеки от тях. Чейни се прицели в ъгъла, зачака и се опита да успокои ударите на сърцето си. Между него и мишената имаше само гипсова стена.

Той изстреля десет куршума в стената, после насочи пистолета си към ъгъла. Чуха се стъпки и пъшкане и на пода изтрака карабина „М-16“. Някакъв силует падна и кръвта му оплиска белите плочки.

— Получаваш помощ по телепатичен път, а? — попита Тухлата. — Добър изстрел.

Чейни се ухили мрачно и преброи патроните, които оставаха в пистолета. Имаше още шест и още три резервни пълнителя. Реши да не слага нов пълнител и се показа над бюрото. Двамата се Макмилан допряха гърбове и тръгнаха.

— Също като едно време, нали? — изръмжа Тухлата, държейки картечните пистолети на нивото на гърдите си. Черните му очи бързо се стрелкаха насам-натам и виждаха всичко.

Чейни остана с убеждението, че възрастният мъж не е загубил много от способностите си. След десет минути се приближиха до вратата на лабораторията и бързо се вмъкнаха вътре, но не намериха никого.

— Не се отпускай — с дрезгав глас каза Тухлата, оглеждайки помещението, което бе разположено по дължината на сградата. — Отваряй си очите на четири, сякаш знаеш, че са тук. И наистина може да е така.

Чейни приклекна до компютъра. Беше се задъхал и опитваше да се успокои.

— Пазачите… отпред… изглежда не носеха микрофони.

— Не. Но това не означава, че нямат приятели.

— Е, какво ще правим сега?

— Тук ли трябваше да бъде момичето?

— Да.

— Добре. Ще претърсим института стая по стая. Ще се придържаме към установената практика.

— Бавно и методично.

— Внимателно и предпазливо.

Чейни подсмръкна и запъна петлето на „Зиг Зауер“-а.

— Добре. Аз познавам обстановката, затова ще водя — каза той и бавно тръгна напред, като оглеждаше всичко.

Тухлата вървеше близо до него и непрекъснато се обръщаше. Рефлексите му бяха изострени. След няколко минути влязоха в стаята с електронния микроскоп, но и там нямаше никого.

Изпотеното лице на Тухлата се изкриви от отчаяние.

— Спипали са я преди нас — прошепна той. — Отвлекли са я.

Чейни спря и се заслуша.

— Не вярвам. Какво беше това?

Тухлата поклати глава и продължи да оглежда помещението. После бавно тръгна към вратата.

— Не знам. Сякаш нещо се блъсна.

Чейни обиколи стаята. Предпазливостта беше хубаво нещо, но търпението му се изчерпваше.

Болката, схватката и лекарствата го бяха докарали до някакво състояние на безразличие и безразсъдство. Не му пукаше дали някой ще изскочи от ъгъла и ще започне да стреля. Беше готов да отвърне на атаката.