Джеймс Хъгинс - Хънтър

Той тръгна. Имаше план, но всеки момент можеше да го промени.

— Те трябва да платят — изръмжа Тухлата, докато караше линкълна.

Небето над реката бе започнало да просветлява. Слънцето изгряваше. Задуха хладен ветрец, който леко ухаеше на дъжд.

Обадиха се анонимно на местната полиция, за да съобщят за произшествието в института. Ченгетата щяха да видят опустошението и да решат, че става дума за влизане с взлом. Труповете щяха да бъдат намерени и разпознати, сетне всички щяха да започнат да търсят Чейни, защото отпечатъците му бяха навсякъде по изразходваните пълнители. Не след дълго ФБР щеше да затвори кръга. Но дотогава Чейни щеше да бъде далеч. Смяташе да доведе докрай разследването. Така че, ако хората от Съвета за националната сигурност или дори от Белия дом се опитаха да се намесят, щеше да бъде късно.

Чейни беше в лошо настроение и ядосан. Тези чувства щяха да му потрябват, когато се приземеше в Аляска, в последната оцеляла научноизследователска база. Щеше да притисне доктор Хамилтън, докато си признаеше всичко.

Може би щяха да възникнат усложнения в службата, но Чейни знаеше, че вече е нарушил правилата и едва ли може да има по-големи неприятности. Само се надяваше, че Макмилан ще го подкрепи, но и за това нямаше гаранции.

— Отивам в Аляска, Тухла.

— Идвам с теб.

Чейни поклати глава и погледна през страничното стъкло.

— Тази битка не е твоя, Тухла. Вече има много трупове. Ти си изпълнил служебния си дълг. Не е необходимо отново да излизаш на огневата линия.

— Нека да ти кажа нещо, малкия. Аз бях следовател, когато ти още си бил в прогимназията. Сега си сам, в случай че не си забелязал. Мислиш ли, че ще те оставя да се биеш с онези главорези, без да имаш подкрепления? В деня, в който го направя, ще завържа граната на главата си и ще се гръмна. Не. Вече сме затънали до шията. И двамата. Смяташ ли, че толкова много години съм ти пазил гърба, само за да те видя накрая пречукан от някакви безбожници, които се опитаха да убият онова момиче? Не. Ще им дадем да разберат.

— И как по-точно ще го направим?

— Ами, първо няма да пътуваме с пътнически самолет. Имам приятел, който ще ни качи на военен. Няма да споменаваме имена. Само ще му кажем, че изпълняваме задача. После ще вземем хеликоптер. Мислил си за това, нали?

— Да — усмихна се Чейни.

— Знам. Чух те да го казваш на Джина. Да чакат на радиостанцията, излъчваща сигнали за насочване на хеликоптери. Да, не съм забравил. Знаеш ли да управляваш хеликоптер?

— Ами, отдавна не съм го правил. — Чейни се обърна, за да провери дали не ги следят, но Тухлата непрекъснато сменяше посоката и нямаше такава опасност. — Вече не използват „Хюи“, а „Блекхоук“. Но мисля, че ще се справя. Хеликоптерите са почти еднакви.

— Добре. Връщаме се вкъщи, натоварваме каквото можем да носим и на обяд излитаме. Полетът продължава десет часа. Щом се приземим, ще се качим на хеликоптер и ще отидем на гости на доктор Франкенщайн. Пазя старата си служебна карта, а ти имаш документи, че извършваш федерално разследване. Ще свършим работата, преди някой да се опита да ни попречи. Но ще ти кажа едно — трябва да действаме бързо. Няма да разполагаме с повече от един ден. Най-много два, ако ни провърви.

— Да. — Чейни усети, че го обзема умора. Можеше да поспи няколко часа по време на полета. — Знам.

— Но не се притеснявай, малкия. Ще извадя нещо специално от трезора. Имам лек за болестта им.

Хънтър се върна преди зазоряване. Боби Джо още спеше. Облечен в чиста черна риза, която получи от военните, той влезе в трапезарията, за да хапне нещо.

Беше разгледал добре станцията.

Докато другите бяха проектирани грубо и имаха циментови стени и потискащ външен вид, тази база имаше стени от неръждаема стомана, ярко осветени коридори и стерилна атмосфера. Беше луксозна в сравнение с останалите. Помещенията бяха разположени в поредица от кръгове, пресечени с коридори. Хънтър не видя какво има в центъра, но оформлението приличаше на паяжина.

Той предположи, че в средата има лаборатория, но долови миризмата на пръст и разбра, че централната част на станцията е под земята. Вратите бяха от метал, какъвто не бе виждал. Нищо не можеше да ги разбие. Пантите бяха скрити в рамките.

Контингентът от рейнджъри наброяваше най-малко седемдесет, вероятно сто човека. Бяха въоръжени до зъби — нещо необичайно — и носеха свръхмодерно бронирано облекло, каквото Хънтър виждаше за пръв път. Приличаше на пластмасово, но отблизо, без дори да го докосва, той забеляза, че костюмите са направени от сплав от метал и керамика за космически скафандри, излята в уникална защитна обвивка. Имаха наколенки и специални шлемове, снабдени с прибори за нощно виждане, вградени в подвижен визьор.