Джеймс Хъгинс - Хънтър

Усмивката на Хамилтън стана нагла и подигравателна. Той се изсмя.

— Какво може да ми стори човек като вас, господин Хънтър? Вие сте напрегнат. Разбирам ви. Преживели сте ужасно изпитание. Мога лесно да ви уредя…

— Смятайте Лутър за мъртъв, докторе. Всичко, което сте направили, ще бъде унищожено. Ще се погрижа за това.

Въпреки самообладанието си, Хамилтън се стъписа от това недвусмислено предизвикателство. Изражението му мигновено се промени. Насмешливостта му се превърна в смразяваща враждебност.

— Няма да го направите, господин Хънтър.

— Напротив. Ще го направя — усмихна се Хънтър. Сега беше негов ред да се подиграва. — И когато приключа, ще имате късмет, ако се отървете само със затвор.

Хамилтън присви очи.

— Разбира се, сигурно съзнавате, че съм много влиятелен човек.

Хънтър се засмя.

— Аз също, докторе. Много влиятелен. Може би искате да се уверите в това.

Настъпи мълчание.

Хамилтън постепенно възвърна арогантния си вид.

— Наистина, не знам за какво говорите, господин Хънтър. Знаете, че отричането е много ефикасна защита. Особено когато няма доказателства.

— Ще има доказателства, докторе. Трупът на Лутър.

Хамилтън се усмихна. Хънтър кимна и тръгна. Беше се отдалечил на десетина крачки, когато докторът се опита да каже последната дума.

— В такива ситуации загиват хора, господин Хънтър.

Хънтър се обърна и се усмихна, но погледът му беше убийствен.

— Никой не живее вечно.

Бяха се събрали около леглото на професора. Такакура и Тейлър стояха от едната страна, а Хънтър — от другата. Уилкинсън бе откаран с хеликоптер в болница, където да лекуват раните му. Останалите членове на екипа бяха благодарни за отсъствието му, защото макар да не бяха разговаряли по въпроса, всички смятаха, че той е виновен за саботажа.

Типлър каза няколко встъпителни думи, които за пореден път убедиха Хънтър в мъдростта, зрелостта и достойнството на възрастния човек. Гласът му беше тъжен.

— Преди всичко искам да ви кажа, че дълбоко скърбя за загубата на храбрите мъже, които ни придружаваха в планината. Но не можем да направим нищо за мъртвите. Грижата ни е за живите. И затова ви събрах.

Те мълчаха и търпеливо чакаха указанията на професора.

— Хромозомна манипулация, мои приятели — заяви той.

Хънтър и Боби Джо се спогледаха. Блестящите черни очи на Такакура бяха приковани в Типлър.

— Може да има само едно обяснение — продължи професорът. В гласа му се долавяше умора. — Подозирах, че е така, но не бях сигурен. После Натаниъл ми каза, че съществото е разговаряло с него.

Хънтър вече бе съобщил на другите този факт, за да не се стъписат по време на съвещанието.

— Но имахме затруднения в общуването, професоре. Съществото знаеше какво иска да каже, но му беше трудно да се изрази.

— Да, това би могло да се очаква. Приятели мои, отново ви благодаря за риска и за саможертвата ви, за да ме измъкнете от онези планини. Знам, че заради мен поехте излишен и изключително голям риск, защото не искахте да ме оставите. Длъжник съм ви. И сега дойде моментът да ви обясня какво е онова същество и откъде е дошло, макар че нямам доказателства. Но всички сме уморени и нямаме време. Простете ми, ако ви се сторя твърде обстоятелствен.

— Говорете, професоре — тихо каза Такакура. — Няма за какво да се притеснявате.

Типлър се усмихна и кимна, доволен от подкрепата.

— Приятели мои, мисля, че знам кой или какво представлява съществото. Може би теорията ми ще ви се види налудничава и невероятна, но ви моля да ме изслушате и сетне да изкажете мнението си. И вероятно ще намерите повод за размисъл в разсъжденията ми.

— Разказвай, професоре — насърчи го Хънтър. — Засега ти си единственият, в чиито думи има логика.

Типлър се засмя, после изражението му стана съсредоточено.

— Подобно същество не е ходило по земята. То е… Не знам как да го опиша… Изкуствено създаден вид, чудовищна смесица от научно творение и първобитен човек, нещо, което би трябвало да е сътворено от Бога, а не от човечеството. И сега ще ви обясня как стигнах до този извод. Няма да говоря за навиците, силата и бързината му. Всички ги видяхме. Но за разлика от физическите качества, способността му да говори не е присъща за праисторическия човек. И в това се състои загадката. Освен ако съществото не е генетична комбинация между първобитен човек и съвременен човек. Ние, учените, смятаме, че праисторическият човек е бил по-скоро звяр, отколкото човешко същество. Дълбоко в нашата същност все още съществува звярът, но ние сме го потиснали и го контролираме с по-висшите си способности. Но чудовището, срещу което сме изправени, не е възпирано от съвест и морал като съвременния човек поради простата причина, че не притежава тези качества. Следователно, съществото се подчинява само на звяра в себе си. Не се колебае, няма съзнание, безмилостно е, не се страхува и никой не може да го спре. То е най-съвършеният от всички хищници, защото е необуздано в твърдата си решителност да задоволи потребностите си да убива и отмъщава. Но въпреки това съществото говори нашия език, което означава, че не е праисторическо.