Паулу Коелю - Победителят е сам

— Но много бих желал да поговоря с дизайнерката и с тъмнокожата манекенка. Знаете ли случайно на коя вечеря ще са днес? Може да изчакам тук за отговор.

Моли се симпатичното русо момиче да се върне веднага. Журналистите се приближават и започват да го затрупват с неизменните въпроси — по-точно един и същи въпрос, зададен от различни журналисти:

— Какво мислите за ревюто?

— Много интересно — отговорът също е неизменен.

— А какво ще рече това?

С любезността на опитен професионалист Хамид се придвижва към следващия журналист. Човек не бива да се отнася зле с пресата, но и не бива да отговаря директно, а трябва да казва само това, което е подходящо в момента.

Симпатичното русо момиче се връща. Не, нямало да ходят на галавечерята днес. Въпреки всички присъстващи министри политиката на Фестивала се диктува от друг вид власт.

Хамид казва, че ще прати да им доставят необходимите покани, което веднага бива прието. Със сигурност дизайнерката е очаквала такъв отговор и е наясно с продукта, който държи в ръцете си.

Жасмин.

Да, тя е човекът. Не би я използвал много за ревюта, защото личността й ще доминира над дрехите. Но за лице на марката „Хамид Хюсеин“ няма по-добра.

Ева отново включва мобилния си телефон. Само след секунди на екрана се появява пощенски плик, който лети в синьо небе и се спуска надолу, отваряйки се. Всичко това се случва, за да й каже: „Имате съобщение.“

„Какво странно оживление“, мисли Ева.

Отново скрит номер. Чуди се дали да прочете съобщението, или да не го отваря, но любопитството е по-силно от страха.

— Очевидно някой таен обожател е открил номера ти — шегува се Хамид. — Никога не си получавала толкова съобщения колкото днес.

— Може би.

В действителност й се иска да каже: „Нима не разбираш? След като две години сме заедно, не можеш ли да видиш колко съм уплашена? Или смяташ, че е предменструален синдром?“

Преструва се, че чете безгрижно написаното: „Разруших още един свят заради теб. И вече започвам да се питам дали си заслужава да го правя, защото ми се струва, че нищо не разбираш. Сърцето ти е мъртво.“

— Кой е? — пита Хамид.

— Нямам никаква представа. Не си показва номера. Но все пак е добре да си имаш тайни обожатели.

Три убийства. Всички статистики са надхвърлени само за няколко часа. Засега нарастването е с петдесет процента.

Отива до колата и използва специалната честота на радиото.

— В града има сериен убиец.

Гласът от другата страна промърморва нещо. Статичното електричество пречи да се чуят някои думи, но Савой разбира какво му казва.

— Не съм сигурен. Но също така нямам никакво съмнение.

Още коментар, още пращене.

— Не, не съм луд, шефе, и не си противореча постоянно. Например не съм сигурен, че ще ми преведат заплатата в края на месеца, но в същото време не се съмнявам, че ще стане. Ясен ли съм?

Пращене и гневен глас от другата страна.

— Не обсъждам увеличението на заплатата си, а само твърдя, че сигурността и съмненията могат да съжителстват, особено в професия като нашата. Да, да оставим настрана тази тема и да преминем на онова, което ни интересува. Възможно е новините по телевизията да съобщят за три убийства, тъй като и онзи мъж в болницата току-що почина. Очевидно само ние знаем, че и трите са били извършени по крайно необичаен начин, затова никой още не е заподозрял връзката между тях. Но внезапно ще спрат да гледат на Кан като на безопасен град. А ако това продължи и утре, ще започнат да се досещат, че убиецът е един и същ. Какво да направя?

Още гневни коментари от страна на началника.

— Да, тук са. Момчето, което е станало очевидец на престъплението, сега им разказва всичко. Пълно е с журналисти и фотографи. Мислех, че всички ще са струпани около червения килим, но явно съм се заблудил. Проблемът на Фестивала е, че има твърде много репортери и много малко интересни неща за отразяване.

Още нови коментари. Той взема бележника от джоба си и записва някакъв адрес.

— Добре. Отивам в Монте Карло да говоря с него.

Пращенето спира. От другата страна са прекъснали връзката.

Савой отива до края на кея, поставя сирената на покрива на колата, усилва я докрай и потегля с бясна скорост — надява се да привлече вниманието на репортерите към друго, несъществуващо още престъпление. Те познават трика и не помръдват. Продължават да разпитват момчето.

Савой е превъзбуден. Най-сетне може да остави цялата бумащина на някой подчинен и да се посвети на мечтата си — да разкрива престъпления, които противоречат на всякаква логика. Надява се да е прав, че в града има сериен убиец, който всява ужас сред жителите му. Заради скоростта, с която в днешно време се разпространява информацията, скоро ще е в светлината на прожекторите и ще обяснява, че „още нищо не е доказано“, но по такъв начин, че никой да не му повярва напълно и така светлината ще е насочена към него, докато престъпникът бъде разкрит. Защото въпреки целия блясък и разкош Кан все пак си е едно провинциално градче, където всички знаят какво става, и няма да е никак трудно да се открие убиецът.