Паулу Коелю - Победителят е сам

Всички вече бяха заплашвали, че ще разкажат как са били измамени и че ще продадат историята на жълтата преса. Никоя не бе направила това, защото все още бяха във фазата на „не бива да си провалям шансовете със скандали“.

Вероятно някои от тях бяха минали през теста с „Алиса в Страната на чудесата“ и сега искаха да докажат на семействата си, че са по-способни, отколкото ги мислят. Впрочем семействата им вече ги бяха виждали в рекламите по телевизията или на билбордовете и след първоначалните скандали бяха напълно убедени, че съдбата на дъщеря им е само една:

Блясък и разкош.

Всички смятаха, че мечтата е възможна, че някой ден ще признаят таланта им. Но накрая разбираха, че има само една вълшебна думичка в тази сфера:

Връзки.

Всички бяха раздали своето портфолио още с пристигането си в Кан. И не изпускаха мобилния си телефон, посещаваха всякакви възможни места, опитваха се да влязат на невъзможните, мечтаеха някой да ги покани на вечерно парти, както и за най-голямата награда — да минат по червения килим пред Фестивалния дворец. Но може би това беше най-трудната мечта — толкова трудна, че дори пред себе си не смееха да я признаят, за да не допуснат огорчението да съсипе радостта, която на всяка цена трябваше да демонстрират дори когато не бяха доволни. Връзки.

След много погрешни срещи са успели да осъществят една, която е довела донякъде. Затова са тук. Защото имат връзки и благодарение на тях един продуцент от Нова Зеландия ги е повикал. Никоя не питаше за какво. Знаеха само, че трябва да бъдат точни, защото никой не разполагаше с време за губене, особено пък хората от киноиндустрията. Само те имаха време, петте момичета в чакалнята, заети със своите мобилни телефони и списания. Периодично изпращаха съобщения, за да разберат дали някой ги е поканил за нещо през този ден. Опитваха се да поговорят с приятели и не пропускаха да кажат, че в момента са заети, тъй като имат много важна среща с един кинопродуцент.

Габриела беше четвъртата повикана. Опита се да прочете какво казват очите на трите преди нея, които безмълвно излязоха от залата. Но пък всичките бяха… актриси. Можеха да прикрият и радостта, и тъгата си. Вървяха решително към изхода, пожелаваха „късмет“ с твърд глас, сякаш казваха: „Не се притеснявайте, момичета, няма какво да губите. Ролята вече е моя.“

Едната от стените в апартамента е покрита с черен плат. По пода има всевъзможни кабели и лампи с нещо като телена мрежа отгоре. Монтирали са някакво подобие на чадър с бял плат отпред. Има звукова уредба, монитори и видеокамера. По ъглите са струпани шишета с минерална вода, метални куфарчета, триножници, разпилени листове и компютър. Седнала на пода, една жена на около трийсет и пет разглежда нейното портфолио.

— Ужас — казва, без да поглежда към нея. — Ужас — повтаря.

Габриела не знае какво точно да прави. Може би да се престори, че не чува, и да отиде в ъгъла, където група техници разговарят оживено, палейки цигара след цигара. Може и просто да остане права.

— Тази е отвратителна — продължава жената.

— Това съм аз.

Не успя да се сдържи. Беше прекосила на бегом половината град, близо два часа бе стояла в някаква чакалня, мечтаейки как животът й ще се промени завинаги (въпреки че тези бленувания бяха все по-контролирани и вече не допускаше да я обзема някогашната възбуда) и нямаше нужда някой да я потиска допълнително.

— Знам — казва жената, без да отделя поглед от снимките. — Трябва да са ви стрували цяло състояние. Има хора, които живеят от това да правят портфолиа, да пишат автобиографии, да организират курсове по театрално майсторство, с две думи, да печелят от суетата на хора като вас.

— Щом го намирате за отвратително, защо ме повикахте?

— Защото имаме нужда от някой отвратителен.

Габриела се засмива. Жената най-накрая вдига глава и я оглежда от горе до долу.

— Харесаха ми дрехите ви. Мразя банални хора.

Мечтата на Габриела се завръща. Сърцето й учестява ритъма си.

Жената й подава един лист.

— Отидете там, където е отбелязано — и обръщайки се към екипа, казва: — Загасете цигарите! Затворете прозорците, за да е чист звукът!

На пода с жълто тиксо е отбелязан един кръст. По този начин няма нужда да се преправя светлината и камерата не трябва да се мести — актьорът застава на мястото, обозначено от техническия екип.

— Изпотих се от жегата тук. Може ли поне да отида до банята и да си сложа фон дьо тен и малко грим?