Паулу Коелю - Победителят е сам

Един от мъжете поставя ръката на Явиц върху рамото си и го понася към изхода. Сирената приближава. Другият мъж върти глава във всички посоки, без да вади ръката си изпод сакото. За миг погледите им се срещат.

Явиц вече е изнесен отвън от приятеля си, а Морийн се пита как толкова слаб наглед човек може да повдигне такова туловище без видими усилия.

Сирената заглъхва пред голямата шатра. Явиц вече е отвън заедно с единия мъж, а вторият върви към нея, като ръката му още е под сакото.

— Какво стана? — пита тя уплашено. Лицето на мъжа срещу нея, сякаш издялано от камък, е като на професионален убиец.

— Вие знаете какво стана — имаше акцент, който тя не успя да разпознае.

— Видях, че му прилошава. Но какво всъщност се случи?

Мъжът не вади ръката си изпод сакото. И в този миг на Морийн й хрумва, че навярно може да превърне малкия инцидент в голяма възможност.

— Може ли да помогна? Може ли да го придружа?

Ръката сякаш се отпуска леко, но очите продължават да следят всяко нейно движение.

— Ще дойда с вас. Познавам Явиц. Аз съм негова приятелка.

Изминала е не повече от секунда, но на нея й се струва цяла вечност. Мъжът се обръща и с бърза крачка тръгва към „Ла Кроазет“, без да промълви и дума.

Морийн остава като зашеметена. Вие й се свят. Защо мъжът каза, че тя знае какво се е случило? И защо внезапно изгуби интерес към нея?

Останалите гости не са забелязали нищо — освен воя на сирената, който според тях вероятно се дължи на произшествие на улицата. Сирените не са в хармония с радостта, слънцето, напитките, запознанствата, хубавите жени и мъже, хората без тен и хората с тен. Сирените са от друг свят, където има инциденти, инфаркти, болести, престъпления. Сирените ни най-малко не интересуват хората, които са там.

Главата на Морийн престава да се върти. Нещо се е случило с Явиц и това може да е дар от небето. Тича към изхода и вижда една линейка, която се отдалечава с бясна скорост по затвореното платно. Сирената отново е включена.

— Той е мой приятел! — казва тя на единия от охранителите на входа. — Къде го откараха?

Мъжът й казва името на болницата. Без да се замисля и за миг, Морийн хуква да търси такси. След десет минути разбира, че в града няма таксита, освен онези, които са повикани от портиерите на хотелите срещу щедър бакшиш. Тъй като няма пари в джоба си, влиза в една пицария, разтваря картата на Кан, която носи със себе си, и разбира, че ще трябва да продължи да тича поне още половин час до целта си.

Цял живот беше тичала, та това нямаше кой знае какво значение.

— Добро утро.

— Добър ден — отвръща една от тях. — Вече мина дванайсет.

Точно както си го беше представяла. Пет момичета, които физически приличаха на нея. Всичките гримирани, с голи крака и предизвикателни деколтета. Заети с писане на съобщения.

Нямаше разговори, защото вече се бяха разпознали като сродни души, преминали през еднакви изпитания и изправени пред едни и същи предизвикателства. Всяка от тях се опитваше да повярва, че за мечтите няма граници, че животът може всеки миг да се промени, а сега се изпитва волята й.

Вероятно всичките бяха водили битки със семействата си, които смятаха, че дъщеря им накрая ще свърши като проститутка.

Всичките се бяха качвали на сцената и бяха изпитвали агонията и екстаза от срещата с публиката. Бяха виждали вперените в сцената погледи, бяха усещали наелектризирания въздух, бяха получавали аплодисменти. Всичките си бяха представяли стотици пъти как някой от Суперкласата е сред публиката и как ще ги покани в ложата си след спектакъла с нещо по-конкретно от покана за вечеря, молба да си дадат телефонния номер или комплименти за отличната работа.

Всички вече бяха приемали по три-четири покани, докато разберат, че това не води доникъде, освен до леглото на някой по-стар влиятелен мъж, който се интересува само от тялото им. И обикновено женен като всеки „интересен“ мъж.

Всички имаха по някой млад приятел, но когато ги питаха дали са обвързани, отговаряха, че са свободни. Всички смятаха, че могат добре да владеят положението. Всички бяха чували стотици пъти, че притежават талант, но просто им липсва шанс, ала ето че пред тях стои човекът, който може изцяло да промени живота им. Всички бяха повярвали няколко пъти. Всички бяха попадали в капана на прекалената доверчивост и се бяха смятали за господарки на положението, докато на другия ден не си дадяха сметка, че на телефонния номер, който са получили, отговаря някоя сърдита секретарка, която не възнамерява да ги свърже със своя шеф.