Паулу Коелю - Победителят е сам

Стига. Утре, когато е по-спокоен, ще свика присъстващите представители на световните медии и ще каже, че макар вече да е инвестирал сериозна сума в проекта, ще го прекъсне, тъй като „беше общата мечта на всички участващи, а един от тях вече не е сред нас“. Журналистите със сигурност ще пожелаят да разберат дали има предвид други проекти. Той ще отговори, че още е рано да се говори, „трябва да почетем паметта на човека, който ни напусна“.

Разбира се, че съжаляваше, както всяко човешко същество с мъничко почтеност, че актьорът, когото се канеше да наеме, е отровен и че избраният за проекта режисьор лежи в болница — за щастие без опасност за живота. Но двете неща носеха съвсем ясно послание — никакво кино. Не е начинание в неговата област, ще загуби пари, без да спечели нищо в замяна.

Киното е за кинаджиите, музиката е за музикантите, литературата е за писателите. Откакто преди два месеца се впусна в това приключение, единственото, което постигна, беше да увеличи проблемите си — да се бори с хора с огромно его, да отхвърля нереални бюджети, да поправя сценарий, който му се струваше все по-лош при всяка нова версия, да търпи продуценти с обидени физиономии, които се отнасяха с него с известно снизхождение, сякаш бе абсолютен невежа в тази сфера.

Намеренията му бяха възможно най-добрите. Искаше да покаже културата на земята, в която се е родил, красотата на пустинята, вековната мъдрост и разбирането за чест на бедуините. Дължеше това на своето племе, въпреки че шейхът настояваше да не се отклонява от предварително начертания път.

„Хората се губят в пустинята, понеже се подвеждат от миражите. Ти вършиш добре работата си, съсредоточи в нея всичките си сили.“

Но Хамид искаше да стигне по-далеч — да покаже, че крие още изненади, че може да се качи по-високо, че е смел. Сгреши от гордост и това повече нямаше да се повтори.

Журналистите го затрупват с въпроси — очевидно новината се е разнесла по-бързо отвсякога. Казва им, че все още не е запознат с подробностите по случая, но че ще направи изявление на другия ден. Десетки пъти повтаря все същия отговор, докато един от охранителите му не се приближава и не моли да оставят на мира двойката.

Вика един свой асистент. Моли го да открие Жасмин в тълпата, сновяща из градината, и да я доведе при него. Да, ще трябва да направят няколко снимки заедно. Трябва им и нова пресконференция, която да потвърди сключения договор, добра пиар кампания, която да поддържа темата жива до октомври, когато е Седмицата на модата в Париж. По-късно лично ще убеди белгийската дизайнерка да му продаде фирмата си. Много му хареса нейната работа, сигурен е, че от нея ще спечели и пари, и още престиж — това е самата истина. Но знае какво си мисли тя — че ще се опита да я купи, за да му преотстъпи договора си със своя основен модел. Ако преговарят веднага, тя ще иска по-висока цена, а и би било некрасиво. Всичко с времето си, по-добре е да се изчака подходящият момент.

— Смятам, че трябва да си тръгнем от това място — очевидно Ева е обезпокоена от въпросите на журналистите.

— Забрави. Не съм коравосърдечен, както знаеш, но и не мога да страдам за нещо, което в действителност само потвърди онова, което ти ми каза преди време — стой далеч от киното. Намираме се на парти и ще останем тук, докато свърши — гласът му прозвучава по-сурово, отколкото му се иска, но Ева не се вълнува особено — сякаш неговата любов и неговата омраза са й абсолютно безразлични. Той продължава, този път с по-мек тон:

— Погледни колко е съвършена тази галавечеря. Домакинът навярно е похарчил огромна сума за присъствието си в Кан, за билетите и настаняването на знаменитости, избрани да бъдат почетни гости тук. Може да е сигурен, че ще има голям ефект от безплатната реклама, която си осигурява — цели страници в списания и вестници, отразяване в телевизионните канали, часове по кабелните телевизии, които нямат какво друго да показват. Жените ще асоциират бижутата му с блясъка и лукса, мъжете ще носят часовниците му като символ на властта и парите. Младите ще разлистват страниците за мода и ще си мислят: „Един ден искам да съм там и да имам точно същите неща.“

— Да си вървим. Имам някакво неприятно предчувствие.

Чашата прелива. Цял ден е търпял лошото й настроение, без да се оплаче. Тя постоянно проверяваше съобщенията на телефона си. Сега вече той започва сериозно да се съмнява, че става нещо странно. Друг мъж? Нейният бивш съпруг, когото видя в бара на хотела и който на всяка цена се опитва да си уреди среща? Ако е така, защо не му каже открито какво чувства, вместо да се затваря в себе си?