Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Къде съм затворена? Къде съм?

Очите й започнаха да сълзят от острата миризма, когато застана на колене над черната дървена седалка и надзърна в тъмната дупка. Беше се научила да понася свръхсилната смрад и този път получи само еднократен спазъм, без да повърне.

Отворът като че ли слизаше на около три метра надолу. Изглеждаше много тесен и тя сигурно нямаше да може да се провре през него дори ако свали всичките си дрехи. Ами ако можеше? Никога не казвай никога.

Чу гласа му точно зад себе си. Сърцето й замря и почувства слабост.

Това беше той! Отново без риза. Играещи мускули по цялото тяло, особено около стомаха и слабините. Носеше друга маска. С гневно изражение. Тъмночервени и мъртвешки бели резки върху лъскав черен фон. Разгневен ли беше днес? Бяха ли маските нещо като онези пръстени, чиито камъни променят цвета си в зависимост от душевното състояние на онзи, който ги носи?

— Това не е най-доброто ти хрумване, Кейти. Вече е правен такъв опит, и то от човек, по-слаб от теб — каза той с напевен глас. — Аз няма да те измъкна оттам. Много лайнян начин да умреш. Помисли добре.

Кейт с мъка се изправи на крака и започна да се дави. Стараеше се с всички сили да го прави убедително.

— Лошо ми е. Мислех, че ще повърна — каза тя.

— Напълно ти вярвам. Това е логично. Но не е истинската причина, поради която клечеше над тоалетната чиния. Кажи истината и се засрами, дявол да те вземе.

— Какво искаш от мен? — попита Кейт. Той звучеше различно днес… може би опиатите разстройваха слуха й. Тя разгледа маската. Като че ли го превръщаше в друга личност. Друг вид мръсник. Беше ли личността му раздвоена?

— Искам да съм влюбен. Искам да правя любов с теб отново. Искам да се направиш хубава заради мен. Може би една от тези прекрасни рокли от „Нийман Маркъс“. Найлонови чорапи и високи токчета.

Кейт бе ужасена и омерзена, но се опита да не го показва. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, което да го задържи далеч от нея засега.

— Не съм в настроение, скъпи — изстреля отговора си Кейт. — Не ми се преоблича. — Не можа да опази гласа си от няколко нотки сарказъм. — Боли ме глава. Впрочем какъв ден е днес? Още не съм излизала навън.

Той се засмя. Почти нормален смях; доста приятен смях иззад противната маска.

— Слънчево синьо небе, Кейт. Температурата е към двайсет и пет градуса. Един от десетте най-хубави дни на годината.

Внезапно той рязко я удари с ръка през краката. Дръпна ръката й жестоко — сякаш се опитваше да я изтръгне от ставата. Кейт изкрещя, пронизана от страшна болка в уязвимото място, кухината зад очните й ябълки.

В ярост и паника тя се протегна и дръпна маската.

— Това беше много глупаво — изкрещя той в лицето й. — А ти не си глупава жена!

Кейт видя електрическия пистолет в ръката му и разбра, че е направила кошмарна грешка. Той го насочи към гърдите й и я простреля.

Опита да се задържи на крака, наложи си волята да остане права, но тялото й не я слушаше вече и тя се свлече на пода.

В този момент той побесня. Тя се втренчи с безмълвен ужас в него, когато той започна да я рита. Един зъб се завъртя с бавно движение, завъртя се отново и отново, описвайки парабола към дървения под.

Кръжащият зъб я хипнотизира. Трябваше й един миг за да осъзнае, че е неин.

Усети кръвта, почувства как устните й подпухват.

Чу кънтящата празнота в ушите си и разбра, че изпада в безсъзнание. Вкопчи се в онова, което бе зърнала зад маската.

Казанова знаеше, че тя е видяла част от лицето му.

Гладка розова буза; без следи от брада или мустаци.

Лявото му око — синьо.

Нейоми трепереше, когато се притисна с всичка сила към заключената врата, която почти херметично затваряше стаята. Някъде в къщата на ужасите пищеше жена.

Звукът беше приглушен от стените и от звуконепроницаемите прегради, които той бе поставил в къщата, но въпреки това беше ужасяващ. Нейоми осъзна, че е захапала ръката си. До кръв. Тя знаеше със сигурност, че той убива някого. Нямаше да е за първи път.

Писъците спряха.

Нейоми се притисна още по-силно към вратата, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— О, Господи, не, моля те — прошепна. — Не допускай тя да умре.

Дълго време остана заслушана в наелектризираната тишина. Най-накрая се отдръпна от вратата. Не можеше да направи нищо за клетата жена. Никой не можеше.

Нейоми знаеше, че точно сега трябва да е много послушна. Ако нарушеше някое от правилата му, той щеше да я бие. Тя не можеше да допусне това.