Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Накрая изстрелях една серия във възлестия ствол на близкото дърво. В обземащата ме лудост един чвор от дървото ми заприлича на мъжка глава. Стрелях отново и отново. Все точни попадения, смъртоносни, право в целта. Аз убих Казанова!

— По-добре ли ти стана? — погледна ме Сампсън над черните си слънчеви очила. — Уцели Торбалан право в гадното око.

Той се облегна на едно дръвче, което ми приличаше на човешки скелет. До горката фиданка не достигаше достатъчно светлина.

— Наистина е време да си обираме крушите — каза той.

И тогава чухме викове!

Изпод земята се разнасяха гласове на жени.

Виковете бяха приглушени, но въпреки това ги чувахме ясно. Бяха на север от нас, още по-навътре в гъстия храсталак, но близо до откритата ливада зад старите тютюневи поля.

Плътно омотано кълбо от напрежение се стовари върху мен с невероятна сила. Главата ми неволно клюмна към гърдите.

Сампсън извади своя „Глок“ и даде два бързи изстрела, още няколко сигнала за затворените жени, за тези, които викаха изпод земята — все едно кои бяха те.

Приглушените викове ставаха все по-силни, сякаш се надигаха от десетия кръг на ада.

— Господи, Исусе Христе — прошепнах аз. — Намерихме ги, Джон. Намерихме къщата на ужасите.

Двамата със Сампсън запълзяхме на четири крака. Неистово търсехме скрития вход към подземната къща, плъзгайки пръсти и длани по буренака, докато се разраниха и започнаха да кървят. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми треперят.

Дадох още няколко изстрела, за да могат затворените долу жени да разберат, че сме ги чули и все още сме тук. След това бързо презаредих.

— Ние сме тук, горе! — извиках аз, залепил глава до земята. Бурените и тревата деряха лицето ми. — Ние сме от полицията!

— Готово, Алекс! — извика Сампсън. — Ето го капака! Или поне нещо като капак.

Да тичаш през високия гъст храсталак, беше като да пресичаш буйна река. Капакът беше скрит сред орлови нокти и трева до кръста близо до мястото, което беше претърсвал Сампсън. Той бе покрит с допълнителен пласт чимове и дебел килим от борови иглички. Изключено да бъде открит от спасителен отряд или случайни туристи.

— Аз ще сляза пръв — казах на Сампсън. Кръвта бучеше и отекваше в ушите ми. При други обстоятелства той щеше веднага да оспори решението ми. Не и този път.

Затрополих тичешком надолу по стръмната и тясна дървена стълба, която изглеждаше така, сякаш е стояла там от векове. Сампсън беше непосредствено след мен. Добрите близнаци.

В дъното на стълбата имаше втора врата. Тежките дъбови дъски изглеждаха нови — като че ли вратата е била поставена през последните една-две години. Бавно натиснах дръжката. Беше заключена.

— Влизам — извиках аз, в случай че отзад имаше някой. След това изстрелях два откоса в ключалката и тя се разби. Дървената врата поддаде и се отвори, след като рязко я блъснах с рамо.

Най-сетне бях в къщата на ужасите. От това, което видях, ми се повдигна. На едно канапе в добре обзаведена дневна грижливо беше положена мъртва жена. Трупът беше започнал да се разлага. Чертите бяха неузнаваеми. По цялото тяло на жертвата пълзяха червеи.

Движи се , наложи се да заповядам на себе си. Върви! Веднага!

— Аз съм точно зад теб — прошепна Сампсън със своя дълбок глас, запазен само за местопрестъпления. — Внимавай какво правиш, Алекс.

— Полиция! — извиках аз. Гласът ми трепереше и бе придобил дрезгав тембър. Страхувах се от това, което може би щяхме да открием в скривалището. Още ли беше тук Нейоми? Жива ли беше?

— Ние сме тук, долу! — извика една жена. — Можете ли да ме чуете?

— Чуваме ви! Идваме! — изкрещях отново.

— Помогнете ни, моля ви! — прозвуча още един глас някъде навътре в подземната къща. — Внимавайте. Той е коварен.

— Я виж ти. Той бил коварен — прошепна Сампсън. Никога не падаше по гръб.

— Той е в къщата! Той е тук сега! — извика друга жена, за да ни предупреди.

Сампсън все още стоеше непосредствено зад мен.

— Какво ще кажеш да заемем стратегическа позиция, партньоре? Да се качим на покрива?

— Искам аз да я намеря — казах. — Трябва да намеря Шуши.

Той не възрази.

— Мислиш ли, че любовникът е някъде тук? Казанова, де… — прошепна той.

— Носят се такива слухове — казах аз и бавно се промъкнах напред. И двамата бяхме извадили пистолетите си, готови за стрелба. Нямахме представа какво ни очаква. Дали любовникът ни чакаше?

Давай! Давай! Размърдай тези крака!