Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Мислиш ли, че е дошло времето за гласуване?

— Убеден съм.

— Да събера ли и останалите? Можем да вечеряме у нас.

— Мисля, че днес е денят, когато на всяка цена трябва да вечерям у дома си — поклати глава Друз. — Дали за добро, дали за зло, утре ще се реши съдбата ми.

Скавър хукна да търси Марий, Сцевола и Антоний Оратор. Понеже срещна Луций Корнелий Сула, махна му и на него.

— Разнасям покани от името на Марк Ливий. Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря у тях, Луций Корнелий? — И като видя как по лицето на Сула се изписва добре познатото изражение на омраза към всички околни, Скавър веднага добави: — Наистина ще е добре да дойдеш! Все наши хора сме, никой няма да тръгне да се меси в живота ти!

Сула се престана да се мръщи и дори си позволи да се усмихне.

— Щом настояваш, Марк Емилий, ще дойда.

В началото на септември шестимата сенатори нямаше да привлекат особено внимание, защото колкото и много клиенти да имаше Друз, в Рим не беше прието човек да изпраща патрона си чак до къщи. Обикновено времето за срещи и разговори беше ранното утро, когато всеки уважаващ себе си римлянин трябваше да се яви в дома на покровителя си и да му предложи услугите си за през деня. Но след това осмо предварително заседание на плебейското събрание Друз се беше обградил с такава плътна тълпа от почитатели, че освен на петимата си приятели — благородници трябваше да обръща внимание на още поне двеста свои по-неизвестни съграждани. В тълпата не се виждаха нито богаташи, нито хора с име, напротив — повечето бяха представители на третата и четвъртата класи, виждаха се дори пълни бедняци. Обединяваше ги едно — искреното възхищение към почтения, твърд и решителен Марк Ливий Друз. Още от второто концио те като че ли се бяха зарекли всеки път да го изпращат до дома му и от тогава постоянно увеличаваха броя си; днес бяха твърде многобройни, защото на следващия ден предстоеше гласуването и повече нямаше да имат възможност да разговарят с любимеца си.

— Значи всичко е определено за утре? — попита Сула Друз, докато вървяха.

— Да, Луций Корнелий. Народът достатъчно ме опозна, за да ми има доверие. Като казвам „народа“, имам предвид и конници, и тези любезни хора, които сега ме следват като хрътки. Не виждам причина да отлагам повече гласуването. Дори по чисто психологически причини. Ако ми е писано някога да успея, то ще е утре и никой друг път.

— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Ливий — окуражи го Марий, който беше много доволен от развитието на събитията. — Ето, аз например ще гласувам в твоя подкрепа.

Разстоянието до дома на Друз беше много кратко: трябваше само да се прекоси Форумът, да се изкачат Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.

— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.

Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.

Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.

Почти заслепен от болка, Друз бе застанал на вратата към градината и се опитваше да маха на гостите си с лявата си ръка, изгубила се под гънките на тогата му. Изчака и последният от посетителите да се изгуби зад отсрещната врата, водеща на улицата, и сам се насочи към кабинета си, където го чакаха приятелите му. Но в мига, в който се опита да помръдне, необяснимата болка над слабините така го парна изведнъж, че този път не можа да се сдържи и с все сила извика. Но напразно… Болката не искаше да отмине, вместо това по десния му крак потече топла и лепкава течност, от която ужас го обзе.