Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Загледа учудено приятеля си, сякаш не можеше да проумее думите му.

— Клетва ли казваш? Но дали италийците биха положили такава клетва?

— Ще я положат, но при единственото условие тя да засяга тях самите, а не децата и внуците им — увери го той.

— На мен децата не ми трябват — замисли се Друз. — Нужно ми е няколко години време и масова подкрепа сред народа. Доколкото разбирам, мога да разчитам и на едното, и на другото!

Цяла Италия — негова клиентела! Това беше мечтата, която неизменно бе спохождала всеки римски благородник — да разполага с цели легиони от лични клиенти. Станеше ли наистина така, че цяла Италия да се признае за негова клиентела, повече нищо не можеше да му попречи.

— Клетвата ще я получиш, когато му дойде времето, Марк Ливий — прекъсна му мислите Силон. — Напълно си прав да желаеш всички италийци за свои клиенти, защото всеобщото римско гражданство ще е само едно начало. — Той се засмя високо, гърлено. — Какъв триумф! Човек да стане пръв сред римляните, не — пръв сред всички италийци, и то единствено по волята и с помощта на хора, които до този момент нямат каквото и да е влияние над обществения живот в Рим. — Издърпа ръката си от пръстите на приятеля си. — А сега ми кажи как смяташ да успееш.

Но на Друз вече му беше трудно да се съсредоточи; беше обсебен от една-единствена мисъл — цяла Италия да бъде негова клиентела.

Но как да го постигне? Как? Сред всички по-важни личности в Сената единствен Гай Марий щеше да го подкрепи, но това нямаше да му бъде достатъчно. За да успее, му трябваше подкрепата на Крас Оратор и Сцевола, на Антоний Оратор и Скавър Принцепс Сенатус. Колкото повече приближаваха изборите за народни трибуни, толкова повече се отчайваше Друз. Все изчакваше да се появи сгоден случай да обяви кандидатурата си и все му се струваше, че няма да има такава възможност. Намеренията му си оставаха пълна тайна, в която бяха посветени единствено Силон и Марий, а богатата плячка, която си беше набелязал, постоянно му се изплъзваше.

И тогава, в един ранен октомврийски ден Друз се натъкна на Скавър, Крас Оратор, Сцевола, Антоний Оратор и Ахенобарб Понтифекс Максимус, събрали се всички заедно в единия край на Кладенеца на комициите; по всичко си личеше, че тъкмо обсъждат неоценимата загуба на Публий Рутилий Руф за Сената.

— Марк Ливий, ела при нас — покани го Скавър, който специално се отмести, за да може Друз да се присъедини към компанията. — Тъкмо обсъждахме как да изгоним коническото съсловие от съдилищата. Осъждането на Публий Рутилий само по себе си представлява истинско престъпление. Конниците сами се лишиха от моралното право да ръководят каквито и да било съдебни дела в града ни!

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Друз и се обърна към Сцевола. — Разбира се, всички искаха твоята глава, Квинт Муций, не тази на Публий Рутилий.

— Тогава защо не дадоха мен под съд? — попита той, като трудно прикриваше притесненията си.

— Защото имаш твърде много приятели.

— А Публий Рутилий няма. Това е позор! Казвам ви, че не можем да си позволим да загубим такъв човек като Публий Рутилий! Той беше от малкото сенатори, които винаги и във всичко действаха според собствените си убеждения — извика гневно Скавър.

— Не мисля — взе думата Друз, като се опитваше да не отива твърде далеч с приказките си, — че ще можем да изгоним конниците от всички съдилища. Щом като законът на Цепион Консул не можа да се задържи дълго време на таблиците, не виждам как би могло друг закон с подобно съдържание да се окаже по-жизнен. На конниците им се хареса да съдят, в крайна сметка вече трийсет години го правят. Чрез съда те придобиха голяма власт над самия сенат, а това няма как да не им се нрави. Не само това, но са започнали да се чувстват неуязвими. В закона на Гай Гракх никъде не се казва, че конниците съдебни заседатели могат да бъдат съдени за приемане на подкупи. Самите те твърдят, че според лекс Семпрония никой от тяхното съсловие не може да бъде даван под съд, докато сам работи като съдебен заседател.

Крас Оратор впи тревожен поглед в лицето на Друз.

— Марк Ливий, сред всички римляни на твоята възраст няма друг, който да може да ти съперничи в познанията си. Ако ти гледаш така на нещата, то как можем изобщо ние, сенаторите, да се надяваме на успех?

— Не съм казал, че Сенатът трябва да остави всякакви надежди, Луций Лициний — успокои го той. — Трябва да сме наясно, че конниците доброволно няма да се откажат от мястото си в съдилищата. Но какво ни пречи на нас да ги поставим в такова положение, че да се почувстват задължени да поделят задълженията си със Сената? Плутократите все още не са започнали да управляват Рим и добре го съзнават. Защо не ги натиснем, докато е време? Защо просто не гласуваме закон, според който съставът на най-висшите съдебни инстанции трябва да бъде попълван по равно от конници и сенатори?