Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— И аз това забелязвам — кимна с видимо облекчение Марий. — Но пък си мислех, че врява като днешната може да разбуди заспалото у него.

— Само времето би могло да излекува рана като неговата — поклати глава Скавър, който също бе изгубил син, при това по много по-болезнен начин.

— А сега накъде ще вървиш, Марк Ливий? — попита Марий.

— В плебейското събрание — отвърна му уверено Друз. — След три дни свиквам концио .

— Там ще срещнеш още по-жестока съпротива — предупреди го Крас Оратор.

— Не ме интересува. Дал съм дума, че ще прокарам този закон и това е. Рано или късно ще го сторя!

— Междувременно, Марк Ливий — увери го Скавър в желанието си да го успокои, — ние всички ще се опитаме да въздействаме по някакъв начин върху Сената.

— Е, поне ще срещнете известно съчувствие у онези, които Катул Цезар така жестоко обиди — усмихна се плахо Друз.

— За нещастие тъкмо сред тях ще имаме най-непримиримите противници на всеобщото гражданство — ухили се злорадо Помпей Руф. — Всички са се отрекли от някоя леля или братовчед само защото са италийци, току-виж един ден им се наложи да ги срещат на улицата и да ги поздравяват като съграждани…

— На мен ли така ми се струва или ти наистина не се чувстваш засегнат от думите на Катул? — сопна му се Помпей Страбон, който още не можеше да си намери място от претърпяното унижение.

— Напротив, подобни думи никога не се забравят — продължаваше да се усмихва загадъчно Помпей Руф. — Но не виждам защо трябва да си изливам гнева върху тези прекрасни люде наоколо.

На четвъртия ден от септември, както бе обещал, Друз свика плебейското събрание на концио . Дойдоха много хора, защото, от една страна, се очакваше да хвърчат искри, а, от друга — с трибун като Друз никой не вярваше, че ще се стигне до открито насилие. И все пак той едва си беше отворил устата да говори, когато на Форума се появи Луций Марций Филип, съпроводен от ликторите си и голяма група от конници и сенаторски синове.

— Това събиране е незаконно! Нареждам то да бъде прекратено незабавно! — викаше Филип, докато ликторите му проправяха път сред тълпата. — Всички да се разотиват! Заповядвам ви да си вървите по домовете!

— Ти не можеш да даваш каквито и да било разпореждания по време на законно свикано заседание на плебейското събрание — напомни му със спокоен тон Друз, сякаш нищо в постъпката на Филип не го тревожеше. — Върви си гледай работата, консуле!

— Аз съм плебей и имам право да присъствам — на свой ред му напомни той.

Друз му се усмихна приветливо.

— В такъв случай, Луций Марций, дръж се като плебей, а не като консул! Ако искаш, стой и слушай заедно с всички останали!

— Събранието е незаконно! — настояваше Филип.

— Предсказанията бяха благоприятни и при свикването на днешното заседание съм спазил напълно буквата на закона, а ти просто отнемаш от ценното време на хората — заяви Друз за всеобщо удоволствие на публиката, която бурно го приветства. Римляните можеха и да не споделят възгледите на своя трибун, но се възмутиха от намесата на Филип.

Реакцията на тълпата обаче беше сигнал за младежите около Филип да започнат да блъскат хората около себе си и да ги изтикват вън от Кладенеца на комициите. По-дръзките вече изваждаха скритите под тогите тояги.

Като видя оръжията на нападателите, Друз мигновено смени тона си.

— Заседанието се закрива! — извика той от рострата. — Няма да позволя на някакви нехранимайковци да превръщат в масов побой подобно обществено събиране.

Но това като че ли не се хареса на самото събрание; неколцина от първите редици започнаха да отвръщат на удара с удар, на свой ред подгониха хората на Филип и скоро стана ясно, че тоягите ще влязат в употреба. Наложи се самият Друз да слезе при трибуните, за да предотврати боя и да убеди съгражданите си да си вървят по домовете.

Тъкмо в този момент на един разочарован италиец, който беше клиент на Гай Марий, до такава степен му причерня пред очите, че без да обръща внимание на никого, дори на апатичните ликтори, застана право пред консула и с добре премерен удар му разби носа. Преди дори да са го запомнили как изглежда, той се шмугна обратно в множеството и изчезна, докато Филип се опитваше да спре рукналата кръв, която бе оплискала снежнобялата му тога.

— Така ти се пада — усмихна се доволно Друз и се обърна на другата страна.

— Добре сторено, Марк Ливий — похвали го Скавър, който бе наблюдавал зрелището от стълбите пред Сената. — Сега накъде?