Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Но кое е това зло, което така дълбоко е залегнало сред нас? — зададе своя риторичен въпрос Друз и надигна вежди едновременно с понижаването на гласа си. — То се нарича агер публикус , назначени отци. Агер публикус. Това е злото, за което ви говоря. Защото никой не може да отрече, че е зло! Ние отнехме най-плодородните земи на своите врагове — италийци, сицилийци, племената и народите отвъд моретата — и ги нарекохме агер публикус на Рим. Убедени бяхме, че по този начин само увеличаваме богатството на своя град, че ще се облажим от плодовете, с които земята ще ни дарява. Но не се оказахме прави, нали? Вместо да запазим отнетата земя, разделена на малки парцели — такава каквато я получихме от победените си врагове, — ние непрекъснато увеличавахме площта на земите, давани под аренда. Следвахме принципа, че така ще освободим римското гражданско население от допълнителен труд и не ще позволим римското управление да се омотае в безкрайните конци на бюрокрацията — нещо типично за гръцките полиси. Постепенно превърнахме своята публична земя в недостъпна за повечето ни стопани. Онези, които бяха започнали да я обработват в началото, все повече се отдръпваха, обезкуражени от рентите, които държавата искаше от тях, от големите площи, които им се полагаше да поемат. Агер публикус остана достояние единствено на най-богатите римляни, на онези, които можеха да заплатят исканата рента и да оползотворят, както подобава, огромната площ на получените поземлени имения. Навремето тези земи хранеха цяла Италия, сега те се използват най-вече за производство на платове. Навремето за тях се грижеха заинтересовани стопани, сега цели ниви стоят недокоснати от човешка ръка.

По лицата на слушателите му се изписваше все по-неприкрито напрежение; Друз усещаше как сърцето му забавя своя ход, как все не му достига въздух, как му трябват невероятни усилия, за да запази спокойния си тон. Все още никой не си бе позволил да го прекъсне, навярно чакаха чашата на търпението им съвсем да прелее, преди да го изхвърлят от залата. Затова най-добре щеше да е, ако изобщо не обръщаше внимание на строгите им, осъдителни погледи.

— Но това, назначени отци, е само част от злото, за което говоря. Досега се спрях на онова, което Тиберий Гракх откри навремето в латифундиите на Етрурия — че цялата работа на полето се върши от роби вместо от почтените жители на Рим и Италия. Говорих за онова, което Гай Гракх на свой ред откри около себе си десет години след смъртта на брат си, когато се опита да го замести. Тези неща са видни и за мен самия. Но аз няма да съм новият Семпроний Гракх. Защото колкото и да са били сериозни основанията на братята Гракхи да проведат своята политика, аз не мога да ги приема за толкова важни, че да се зачеркнат с един размах нашите мос майорум , традиции и обичаи. По времето на братята Гракхи аз със сигурност бих застанал на страната на баща си.

Друз спря да шари с поглед из залата и в пристъп на дълбока откровеност допълни:

— Това го заявявам напълно отговорно, назначени отци! По времето на Тиберий Гракх, по времето на Гай Гракх аз щях да съм твърдо на страната на баща си. Тогава той е бил в правото си. Но времената се промениха. Появиха се редица други фактори, заради които агер публикус се е превърнал в непоносимо зло. Нека първо ви напомня смутовете в азиатската провинция — смутове, които водят началото си още от времето, когато Гай Гракх прокара закона за правото на откупуване на данъците от страна на частни лица и сдружения. Данъците от териториите ни в Италия също са били давани за откуп, но пък и техните размери никога не са били толкова значителни. Като следствие от това прехвърляне на сенаторските задължения върху плещите на частни и анонимни лица, като следствие от все по-засилващата се роля на конническото съсловие в държавното управление чрез намесата му във вътрешносенатските борби ние бяхме свидетели как едно брилянтно управление на двама от нашите най-достойни колеги беше обругано и отречено, а единият от двамата — достоуважаваният Публий Рутилий Руф — дори беше осъден. Какъв е изводът, назначени отци? Че ние, сенаторите на Рим трябва да се съобразяваме с конниците и не бива да им пречим по никакъв начин! Е, аз вече направих първата крачка в усмиряването неоправданите претенции на конниците, като със закон ги накарах да поделят съдебните си задължение със сенаторите. Обаче, за да не се чувстват ощетени, удвоих състава на Сената. И все пак злото си остава сред нас.