Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Цялата политика, която Друз смяташе тепърва да провежда, беше сближението между двете съсловия; само едно такова сближение можеше да доведе до промяна в общественото мнение и по други въпроси. Колкото и да следваше примера на Гай Семпроний Гракх, той не можеше да не оплаква постоянно пагубните резултати от една политика на конфронтация и дълготрайно разделение.

— Именно Гай Гракх пръв раздели отчетливо двете съсловия едно от друго, при това съвсем изкуствено, защото нима всеки един член на сенаторско семейство не е конник до момента, в който на свой ред не влезе в Сената. Стига да има нужния имуществен ценз в преброителните списъци, той бива включен като конник. А не е влязъл в Сената по простата причина, че там вече са заели местата си твърде много негови роднини. И конниците, и сенаторите принадлежат на първата класа! В едно и също семейство баща и син могат са членове на различните съсловия и заради Гай Гракх те трябва да се чувстват едва ли не врагове. Това е изкуствено разделение. Единствената действителна разлика между съсловията е от компетенцията само на цензорите — щом влезе в Сената, човек бива лишен от правото да се занимава, с каквато и да е търговска или предприемаческа дейност, стояща встрани от земевладението. Така е било открай време.

Всичко това Друз го говореше този път пред плебейското събрание, където се бяха събрали да го слушат и мнозина сенатори.

— Хора като Гай Гракх не заслужават особена почит, а и делата им не могат да бъдат одобрявани — продължаваше той, — и все пак никой не може да ми попречи да почерпя от торбата с хитростите му всичко онова, което сам смятам за достойно за възхищение! Именно Гай Гракх пръв предложи Сенатът да увеличи състава си. Но заради общата атмосфера, която цареше в онези години, заради несъгласието на баща ми, а и заради другите недотам почтени части от общата му политическа програма намеренията му останах неизпълнени. Сега обаче аз съм този, който иска да увеличим състава на Сената. Макар и син на баща си, аз не мога да затворя очи пред факта, че една такава промяна може да бъде единствено за добро при сегашните обстоятелства ! Рим се разраства. Нарастват и задълженията, които всеки един гражданин, зает в управлението, трябва да поеме върху плещите си. Да, но се оказва, че изворът, от който всички политически мъже в града черпят своята сила, е твърде малък, а водата му е застояла. И Сенатът, и конническото съсловие се нуждаят от свежа кръв, именно затова ви предлагам този законопроект, който има за единствена цел да им вдъхне повече жизненост.

И двата законопроекта бяха приети към средата на януари от новата година, нищо че втори консул вече беше Филип, а един от осемте претори — Цепион. Друз можеше да си отдъхне с облекчение — беше направил първата крачка, без да настрои някого срещу себе си! Може би се лъжеше в надеждите си, че и занапред го очакват само успехи, но пък и начинанието му бе потръгнало като по вода.

В началото на март Друз държа реч пред Сената по въпроса за агер публикус . Добре си даваше сметка, че с подобен ход рискува да издаде скритите си намерения, защото не беше чудно някой от ултраконсервативните елементи изведнъж да заподозре какви опасности се крият зад маската на това момче, уж израснало в собствената им среда. За да се избегнат недоразумения, Друз предварително бе споделил плановете си пред Скавър Принцепс Сенатус, Крас Оратор и Сцевола, убеждавайки и тримата да погледнат на нещата от неговия ъгъл. Ако можеше да разчита на тяхната подкрепа в Сената, навярно щеше да наложи мнението си и над всички останали.

Още със ставането си от пейката на народните трибуни той показа с тържествените си жестове, че предстои да се случват сериозни събития. По лицето му се бяха изписали едновременно възбуда и хладна решителност, които не можеха да не направят впечатление на по-възрастните му колеги.

— У нас живее голямо зло — започна Друз от мястото пред тежките бронзови врати на Курията, които изрично бе помолил да стоят затворени. Едва изрекъл тези няколко думи и отново замлъкна. Взря се в лицата на присъстващите — стар трик, който му позволяваше да убеди всеки един от слушателите си, че говори единствено и само на него.

— У нас живее голямо зло. Огромно зло. При това зло, което сами сме причинили! Което сами създадохме! И в същото време всеки от нас мислеше, че това е било най-доброто, на което сме били способни, и се гордееше посвоему с него. И понеже аз самият съм разсъждавал като вас, а никога не бих могъл да не уважавам стореното от славните ни предци, няма да кажа повече дума срещу създателите на това зло, няма да сложа петънце върху хората, които са седели и говорели в това свято здание преди векове.