Като следствие от тази Скаврова щедрост Римска Азия се сдоби с въпросната комисия, дошла повече да граби, отколкото да раздава справедливост. Чуждите народи можеха да си се мъчат, колкото искат, под понтийския ботуш, важното беше тримата римски сенатори да си натъпчат гушите, както подобава. Още преди да бъде уреден дори транспортът на комисията до далечна Азия, Маний Аквилий вече беше сключил много изгодна за него самия сделка със седемдесетгодишния цар Никомед, вследствие на която сто златни таланта се пренесоха от царската хазна на Витиния в банковите сметки на сенатора Аквилий. Ако не беше тази спасителна финансова операция, той дори не би могъл да замине. Заради задаващата се буря в Рим бе приет закон, забраняващ на сенаторите да напускат без позволение полуострова. А за да получи разрешение, Маний Аквилий трябваше най-напред да се оправи с многобройните си кредитори, които да изтрият името му от списъците на рострата.
След като реши, че плаването по море е по-бързо и безопасно от дългото придвижване по Егнациевия път в Тракия, комисията пристигна в Пергам през месец юни. Управителят на Римска Азия Гай Касий Лонгин дори й беше приготвил скромно посрещане.
Когато ставаше въпрос за алчност и корумпирани душички, Маний Аквилий намираше достоен конкурент в лицето на домакина си Гай Касий; и двамата обаче бяха доволни от запознанството си. Така някъде по времето, когато Тит Дидий намери смъртта си под стените на непримиримия Херкулан, в слънчев и прашен Пергам бе сключен страхотен заговор. Целта на заговора бе да се види колко злато могат да спечелят от създалата се ситуация управителят на провинцията и председателят на комисията. И двете страни смятаха, че е най-добре да се краде от страните, граничещи с Понт, които не са под прякото управление на Рим, сиреч Пафлагония и Фригия.
От Пергам сенатските писма до понтийския цар Митридат и арменеца Тигран — и в двете, се настояваше за незабавното оттегляне на войските им от Витиния и Кападокия — бяха пратени чрез куриер. Щом носителите на писмата изчезнаха зад хоризонта, Гай Касий заповяда провеждането на допълнителни учения за единствения си легион съюзнически войски, след което свика всички доброволци в провинцията. Най-накрая, придружени от скромна войскова част, пълномощниците Аквилий, Манлий и Малий заминаха за Витиния, за да положат цар Никомед на отнетия му трон. Ариобарзан трябваше да чака в Пергам, където управителят се оказа изведнъж страшно зает и дори не желаеше компанията му.
Римското могъщество продължаваше да значи много в очите на източните деспоти. Щом забеляза римските сенатори по пътя към Никомидия, Сократ веднага си събра багажа и замина за Понт. Брат му Никомед се качи на царския престол, което направи малко по-късно и кападокиецът Ариобарзан. Тримата пълномощници останаха обаче в Никомидия, където да прекарат последните седмици на безоблачното лято и да обмислят нахлуването с войски в Пафлагония — тънка ивица земя по бреговете на Евксинския понт, разделяща двете царства Понт и Витиния. За Пафлагония се знаеше поне, че храмовете й са пълни със злато, докато витинският владетел трябваше да разочарова покровителите си с противното. Всъщност, когато година по-рано старецът бягаше от Витиния, той бе взел със себе си цялото държавно съкровище; няколкото месеца обаче бяха достатъчно то да се прехвърли в сметките на различните римски майстори на обещания, като се започне с Марк Емилий Скавър (който никога не отказваше дребните подаръчета, щом са от сърце) и се стигне до Маний Аквилий.
Когато се увериха в неплатежоспособността на Никомед, тримата сенатори започнаха да се гледат с известно подозрение помежду си. При това Манлий и Малий имаха известно право да се смятат излъгани, та Аквилий отчаяно се мъчеше да открие начин как да спечели отново доверието им, без да бърка в стоте таланта, скрити на сигурно в Рим. Разбира се, от цялата работа страдаше най-много цар Никомед. Тримата знатни римляни постоянно го увещаваха да нахлуе с войската си в Пафлагония, иначе открито го заплашваха, че пак ще си изгуби престола. Гай Касий също пращаше писма от Пергам, в които подкрепяше исканията на комисията. Най-накрая Никомед отстъпи и свика под знамената малобройната си, но добре въоръжена армия.
В края на септември старият Никомед и трите римски хиени нахлуха в Пафлагония. Начело на армията стоеше лично Аквилий, който се отнасяше към витинския цар като към ненужен товар, способен само да донесе някоя беля. За да бръкне съвсем в раната на Митридат, Аквилий дори накара Никомед да прати инструкции до витинската флота и гарнизоните по пристанищата на Тракийския Боспор и Хелеспонта: отсега нататък се забраняваше всякакво преминаване на понтийски кораби от Евксинския понт в Егейско море. Смисълът на посланието беше ясен: „Да не си посмял, царю Митридате, повече да предизвикваш Рим!“
Читать дальше