Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Означава, че ще умра — повтори Помпей Руф, който твърдо отказа да бъде разубеден.

Три дни по-късно консулът, примирен с трагичната си съдба, пристигна в лагера на Помпей Страбон. Завари далечния си братовчед Страбон да си живее живота в голяма селска къща, където можеше да се отдаде на известен лукс.

— Ей на това му се вика изненада! — зарадва се той на гостенина си и му подаде ръка. — Заповядай, заповядай!

— Нося две писма със себе си — съобщи му Помпей Руф, щом се настани на предложения му стол и отпи от най-хубавото вино, поднесено му, след като напусна Рим. За да не губят време, веднага подаде свитъците на Страбон. — Луций Корнелий изрично ме помоли да ти дам най-напред неговото, другото е от името на Сената.

В мига, в който консулът спомена магическата дума „Сенат“, по лицето на Страбон като че ли премина сянка, но той така и не каза нищо. Помпей Руф дори се зачуди дали братовчед му наистина е реагирал, или само така му се е сторило. Страбон разчупи печата и започна да чете на глас:

„Крайно ми е неприятно, Гней Помпей, че Сенатът ме принуди при такива екстремни обстоятелства да пратя братовчед ти Руф при теб. Ако има човек, който да си дава пълна сметка за заслугите ти към Рим през последните години, то това със сигурност съм аз. Но ще ти бъда още по-признателен, ако и в тези трудни времена не откажеш на моя милост и на цял Рим това, за което те молим. Става дума за нещо, от което зависи кариерата и на двама ни с теб.

Нашият колега Квинт Помпей напоследък никак не прилича на себе си. Той е един сломен човек, Помпей. В мига, в който загуби сина си — мой зет и баща на двамата ми внуци, — нашият скъп приятел стана жертва на житейска катастрофа, от чиито фатални последици и до ден-днешен не може да се освободи. И понеже висшият държавен пост, който той заема, създава все повече и повече трудности за провежданата от мен политика, реших, че ще е най-добре да го отдалеча от Рим. Казано накратко, Квинт Помпей не желае да одобри мерките, които аз бях принуден — повтарям, принуден — да предприема, за да възстановя римските мос майорум.

Вече имах случай да се уверя, че ти самият, Гней Помпей, напълно поддържаш моята политика. През цялото време съм те държал добре осведомен за всички внесени от мен промени в римската държавна уредба и ти винаги си ми засвидетелствал своето съдействие. Мое дълбоко убеждение е, че добрият Квинт Помпей много се нуждае от продължителна почивка. Надявам се, че тази почивка той може да намери при теб в Умбрия.

Надявам се, няма да ми се сърдиш, задето предварително споделих с Квинт Помпей как си бързал да се отървеш от командването, преди да разпуснеш армията си. С тази дребна лъжа успях да успокоя много от страховете му, а пък съм сигурен, че той ще може да се радва на заслужено гостоприемство.“

Помпей Страбон остави писмото настрана и разгъна свитъка със сенатския указ. Докато го четеше, по лицето му не се изписа и най-бегла реакция какво мисли по въпроса. След като прочете документа — подобно на много други римляни и той имаше навика да чете на глас, но го правеше толкова тихо, че гостенинът му нямаше как да го чуе, — той го остави спокойно на писалището си и погледна приветливо консула срещу себе си.

— Е, Квинт Помпей, какво да ти кажа. Ти си наистина добре дошъл при армията ми! Ще бъде удоволствие да имам с кого да разделя задълженията си.

Дори и след уверенията на Сула Помпей Руф очакваше от братовчед си съвсем различна реакция. Очакваше Страбон да се ядосва, да се гневи на Сената, да сипе хули и ругатни. Вместо това Гней Помпей го посрещаше с разтворени обятия. Консулът не знаеше какво да каже от радост.

— Значи Луций Корнелий е бил прав? Нямаш нищо против да те заместя? Наистина?

— Да имам нещо против ли? Че защо? Напротив, много се радвам. — И за да не излезе, че прекалява с добрите си чувства, веднага добави: — Все пак кесията ми не е бездънна.

— Кесията ти?

— Аз имам грижата за десет легиона, Квинт Помпей. На повече от половината си армия плащам от собствения си джоб.

— Така ли?

— Какво да се прави, Рим не може вече да си позволи подобен лукс. — Стана от мястото си. — Време е всички онези, които не са на моя издръжка, да се върнат по родните си места. А с подобна задача аз бих искал да не се заемам. Нали разбираш, аз съм създаден, за да водя войни, а не да разписвам книжа. Да речем, че е от очите, ха-ха! Навремето имах един кадет при себе си, който се справяше чудесно. Общо взето, това му беше мечтата в живота! Разни хора, разни идеали… — И Помпей Страбон прегърна Помпей Руф през рамото. — А сега да ти представя легатите и трибуните. Всички са служили дълго време с мен, затова ще бъдат навярно неприятно изненадани, но това да не те тревожи. Още не съм им казал нищо за намеренията си.