Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Не те очаквах — посрещна го без видима изненада Бастия.

— Как ще ме очакваш, след като не съм ти писал? — отвърна той. — Изглеждаш добре.

— Защото се чувствам добре.

— Като изключим постоянните ми проблеми, и аз няма от какво да се оплача — рече Мутил, усещайки, че нещата са се променили; Бастия се държеше твърде резервирано, твърде любезно…

— Кой вятър те е довел в Теан? — попита тя.

— Армията ми се е разположена край града. Ще воюваме срещу Сула. Или поне войниците ще воюват, а аз ще остана тук при теб.

— За колко време? — попита мило тя.

— Докато всичко свърши.

— Разбирам.

Бастия се облегна на стола си. Беше прекрасна жена, на около трийсет години, но вече в погледа й не се четеше и искрица от някогашното изгарящо желание.

— Как да се погрижа за твоето удобство? Нуждаеш ли се от нещо специално?

— Имам си личен прислужник. Той знае какво да прави.

Бастия се намести на стола, така че да покаже още по-добре скъпата дреха и прекрасното си тяло под нея. Продължаваше да се взира в мъжа си с големите си черни очи, които й бяха спечелили Омировия комплимент Дамата с волските очи.

— Само ти ли ще вечеряш у дома?

— Не, поканил съм трима души. Моите легати. Това ще те затрудни ли?

— Ни най-малко. Ще се погрижа менюто да е достойно за случая, Гай Папий.

Което не беше празно обещание. Бастия беше превъзходна домакиня. От тримата мъже, които дойдоха на вечеря у парализирания си началник, тя познаваше двама: Понтий Телезин и Марк Лампоний. Телезин беше самнит от много древен род, но преди години, когато самнитският народ се бе вдигнал срещу Рим в Съюзническата война, не му достигаха годините, за да заеме по-важна роля. Сега беше на трийсет и две, радваше се на привлекателна външност и можеше да си позволи някой и друг поглед към домакинята, който само тя да улови.

Марк Лампоний беше отдавнашен водач на луканския народ и един от най-страховитите противници на Рим по време на Съюзническата война. Вече беше прехвърлил петдесетте, но бойният дух не го беше изоставил, нито жаждата му за римска кръв. Никога няма да се променят всички тези неримляни, мислеше си Бастия. За тях унищожението на Рим означаваше много повече от собственото им спокойствие и благополучие. Повече дори от децата, в името на които се биеха.

Третият офицер, когото Бастия никога не бе срещала бе неин сънародник от Кампания — най-видната личност в цяла Капуа. Казваше се Тиберий Гута, беше дебел, груб и самолюбие, не по-малко предан от сътрапезниците си на антиримската кауза.

Веднага щом съпругът й позволи да се оттегли, Бастия побърза да напусне триклиния, обхваната от гняв, който й беше трудно да сдържа. Не беше честно! Нещата тъкмо бяха започнали да се успокояват, отношенията с Рим тъкмо се бяха изгладили, все едно война изобщо не е имало, а ето, че всичко започваше отначало. Искаше й се да изкрещи, че нищо няма да се промени, че за пореден път ще зарият лица в праха, затиснати от римския ботуш, но бе намерила достатъчно воля да замълчи. Дори да й бяха повярвали, пак нямаше да се откажат — за тях родолюбивата гордост означаваше повече от трезвия разум.

Ярост изпълваше душата й и не й даваше покой. Крачеше напред-назад по мраморния под на дневната си и се чудеше как най-жестоко да нарани себелюбието на тези тъпоумни, свинеподобни мъже. Особено на собствения си съпруг, водача на самнитския народ — онзи, към когото всички самнити се обръщаха за съвет и наставления. И какви бяха наставленията му? Воювайте срещу Рим! Разорете се! Интересуваше ли го, че ако изгуби, губи целият му народ? Разбира се, че не! Той беше мъж като всички останали, със съзнание, изпълнено с глупави идеи за национална независимост и реваншизъм. Хем беше истински мъж, хем не беше мъж изобщо. И онази половина, която му беше останала, не беше от полза за нея, която искаше да ражда и да дарява живот.

Бастия спря на едно място. Имаше чувството, че гневът ще я изпепели, ако не успее да изгаси бушуващия в душата си огън.

Имаше един роб… Един от онези гърци, родом от остров Самотраки, с лъскави черни коси. Веждите му бяха гъсти и сключени, докато сините му очи напомняха на застинало планинско езеро… И този грък беше дарен с кожа, каквато всяка жена би желала да гали с устните си… Бастия плесна с ръце.

Когато се появи слугата, тя го изгледа отвисоко и с известна ирония процеди:

— Господарите доволни ли са от вечерята?

— Да, господарке.

— Добре. Продължавай да ги наглеждаш. И ако обичаш, изпрати ми Иполит. Сетих се за една услуга, която може да ми свърши.