Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— А какво е станало със самия Норбан?

Сула вдигна рамене; съдбата на вражите пълководци не го интересуваше, щом като вече ги е победил на бойното поле. Норбан не му беше сторил нищо лично.

— Предполагам, че е отишъл в Аримин — отговори той и започна да се разпорежда как да бъдат настанени войниците на Помпей.

Както можеше и да се очаква, Крас пристигна още на другия ден начело на три легиона. Мълвата говореше, че след като превзел Тудер, той се натъкнал на голямо съкровище, но го запазил за себе си, вместо да го раздели между войниците.

— Истина ли е? — попита Сула. Гънките на сбръчканото му лице сякаш станаха по-дълбоки, а беззъбата му уста нервно засмука старческите устни.

Но нито едно мускулче по невинното, леко тъповато лице на Крас не помръдна. Само очите му широко се отвориха.

— Не.

— Сигурен ли си?

— В цял Тудер имаше само няколко стари вещици. Дори не съм ги погледнал.

Сула го изгледа с подозрение, без да знае Крас подиграва ли му се или само така му се струва.

— Ти си не само хитър човек, Марк Крас, но и доста потаен — рече той най-накрая. — Ще приема думите ти за истина заради високото ти положение и доброто име на роднините ти. Но нека те предупредя! Ако някой ден узная, че си се обогатил за сметка на държавата, и то против моите цели и желания, ще се лиша завинаги от услугите ти.

— Тъй вярно — съгласи се Крас, кимна за довиждане и си тръгна.

Свидетел на разговора им беше Публий Сервилий Вация, който тъжно се усмихна на Сула.

— Човек като този трудно си намира приятели.

— Защото той самият не си търси такива — съгласи се Сула и го прегърна през раменете. — Ама не си ли късметлия, Вация?

— Защо?

— Защото те харесвам. Ти си добър човек: никога не превишаваш властта си, никога не ме караш да ти се карам. Каквото поискам от теб, вършиш го. — Той широко се прозя и в очите му се появиха сълзи. — Ожаднях. Чаша вино, ето от какво имам нужда!

Вация беше строен и привлекателен мъж, нито твърде мургав, нито твърде светлокож. Не принадлежеше към патрициите Сервилий, но родът му беше достатъчно стар, та можеше с гордост да говори за него. Освен това майка му беше Цецилия Метела, дъщеря на Метел Македоник — което означаваше, че Вация е роднина с всички видни римляни. Дори със Сула, който беше женен за дъщерята на Метел Далматик. Затова се радваше на благоразположението на своя началник и след като на свой ред го прегърна, го поведе към палатката. Сула си бе пийнал и крачката му не беше съвсем сигурна.

— Какво ще правим с всички тези хора, щом Рим стане мой? — попита Сула, докато Вация му помагаше да си налее чаша сухо вино. Легатът му на свой ред си наля, само че от съседната кана, при това добави доста вода.

— Кои всички? Имаш предвид Крас?

— Да, Крас. И Помпей Велики. Дума да няма, Вация… „Велики“. На неговите години!

Вация се усмихна и седна на сгъваемия стол.

— Е, той ако е млад, аз пък съм стар. Трябваше още преди шест години да стана консул. Предполагам, че никога няма да успея.

— Ако победя, ще бъдеш консул. Нямаш причина да се съмняваш. Аз съм зъл за враговете си, Вация, но съм добър с приятелите си.

— Знам, Луций Корнелий — съгласи се с нежния си глас Вация.

— И така, какво да правя с тях? — повтори въпроса си Сула.

— Разбирам защо Помпей те притеснява. Не мога да си представя как той ще стои със скръстени ръце, щом войната свърши. Ще ти е трудно да го убедиш, че възрастта му не позволява да заема каква да е длъжност.

Сула се засмя.

— Той не се стреми към длъжности! Той мечтае за бойна слава. Аз ще се опитам да му я осигуря, това може би няма да е трудно. — Сула подаде празната си чаша да бъде напълнена повторно. — Но Крас? Какво да правя с Крас?

— О, той сам ще се погрижи за себе си — увери го Вация, докато наливаше. — В едно съм сигурен, ще натрупа пари. След смъртта на баща си и на брат си Луций той трябваше да се радва на голямо наследство. Вместо това го издържа богатата му жена. Лициний Красите притежаваха поне триста таланта. Разбира се, бяха конфискувани до последната сестерция. Можеше ли Цина да забрави за тях? А бедният Крас не се радва на авторитета на един Катул например.

Сула недоволно изсумтя.

— Бедният Крас, ама че го каза! Сигурен съм, че наистина е задигнал златото от Тудер.

— Най-вероятно. — Вация не се засегна от реакцията му. — И все пак не му е сега времето да го притесняваш. Имаш нужда от него! И той добре го знае. Положението е доста напрегнато.

Карбон веднага научи за присъединяването на Помпеевите и Красовите легиони в подкрепа на Сула. Пред легатите си той запази спокойствие и не спомена нищо за отстъпления. Войската му продължаваше да превъзхожда по численост силите на Сула, което беше достатъчна причина врагът да си стои в лагера и да не бърза да предизвиква сражение. И докато Карбон чакаше събитията сами да се наредят, за да знае какво да прави, пристигнаха тъжни вести от Италийска Галия, където Норбан и легатите Квинкций и Албинован били разгромени, а Метел Пий и Варон Лукул вече държали цялата провинция. Скоро от Галия дойде втора новина, не толкова трагична на пръв поглед, но още по-съкрушителна за обезкуражения Карбон: Публий Албинован Луканеца примамил Гай Норбан и останалите легати на съвещание в Аримин и ги заклал всички, с изключение на самия Норбан, който бил предаден на Метел Пий в замяна на политическата си реабилитация. Норбан доброволно пожелал да замине на заточение и му било позволено да отплава на изток. Единствен от висшето командване в Италийска Галия оцелял Луций Квинкций, който вече бил заловен и държан под стража от Варон Лукул.