Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

В края на юни Сула напусна Клузий. Взе със себе си своите пет легиона заедно с три от дезертьорите на Сципион. В лагера остави да командва Помпей — решение, което не направи ни най-малко впечатление на останалите легати.

— Разчисти тук нещата — беше казал Сула на пиценеца. — Те разполагат с много повече сили, но са деморализирани. Научат ли обаче, че съм се изтеглил, ще започнат сражение. Внимавай най-много за Дамазип, той е най-способният сред тях. Крас ще се заеме с Марк Цензорин, а Торкват трябва да се справи с Каринат.

— Ами Карбон? — попита Помпей.

— Карбон е просто знаме. Той винаги оставя легатите си сами да командват. Но не се бави, Помпей, имам по-важни задачи за теб!

Никого не изненада фактът, че Сула взе със себе си по-възрастните сред офицерите си — нито Вация, нито Долабела биха преглътнали унижението да ги командва двайсет и две годишен хлапак. Заминаването на Сула беше отговор на новината за самнитските намерения; стана ясно, че войските, обсадили Пренесте, трябва да бъдат подкрепени. Всичко трябваше да бъде готово, преди самнитите да са се явили под стените на града.

След като прати съгледвачи из цялата област между Рим и обсадения Пренесте, Сула вече имаше ясен план. Благодарение на Офела и неговата крепостна стена Лабиканският и Пренестинският път бяха блокирани така, че и пиле да не може да прехвръкне. Затова пък Латинският и Апиевият път бяха все така открити за врага, който свободно можеше да се движи между Рим и Кампания. За да спечели войната, за Сула беше изключително важно да държи подстъпите към Рим. Етрурия беше изтощена от войната, но Самний и Лукания едва се включваха в конфликта.

Теренът между Кампания и Рим беше доста неравен. Крайбрежието бе разсечено от помптинските блата, пресечени от правата линия на Апиевия път, който правеше първия си завой едва при Албанската планина, недалеч от Рим. Тя беше доста висока и склоновете й бяха залети със засъхналата лава на вече застиналия вулкан. Върхът на тази планина, който се издигаше точно по средата й, се заобикаляше от двете си страни от Апиевия и от Латинския път. Южно от Албанската планина се издигаше втора планинска верига, която вървеше успоредно на двата пътя и ги разделяше един от друг. Между Кампания и Рим пътникът никъде не можеше да се прехвърли от едната артерия на другата. Войските винаги предпочитаха да използват Латинския път, защото от многото комари, които жужаха из крайморските блата, мнозина пипваха тежки болести.

Ето защо Сула предпочете да се настани на Латинския път, но на такова място, че в случаи на нужда да прехвърли войските си веднага към Вия Апия. И двата пътя минаваха близо до Албанската планина, но ако човек вървеше по Латинския, налагаше му се да мине през доста тясна клисура, впила се като рана в склоновете на планината. Клисурата отделяше върха на Албанската планина от източните възвишения и така позволяваше на пътниците по-лесен достъп до голямата равнина на север от нея. Там, където пред очите на пътника се разкриваше самият връх, от голямата клисура се извиваше встрани широк дол, през който бе прокаран път, заобикалящ върха от юг и присъединяващ се към Вия Апия близо до свещеното езеро Неми и тамошния храмов комплекс.

Сула разположи войските си в голямата клисура и издигна огромни каменни стени от единия склон до другия, затваряйки достъпа й до малкия страничен път. Така войските му заеха единствените позиции, откъдето можеха да спрат всякакво движение по Латинския път. След като крепостните съоръжения бяха построени, Сула нареди и няколко поста съгледвачи по Апиевия път, за да бъде сигурен, че врагът няма да се опита да заобиколи лагера му от югозапад — нито по посока Рим, нито по посока Кампания. Сам той хранеше легионите си с провизии от Кампания, които му се носеха през страничния път край върха.

Докато сборните легиони на самнити, лукани и капуанци стигнат подстъпите на Сакрииорт, всички вече ги наричаха с общото име „самнитите“, независимо от разнородния им произход (към редиците им се бяха присъединили и много римски войници от разбитите легиони на Цензорин и Каринат, които се чувстваха по-сигурни в компанията на опитните италийски доброволци). Щом стигна Сакрипорт, самнитската армия се насочи по Вия Лабикана. Когато се сблъскаха с външните укрепления на Офеланската армия, разбраха, че пътят им е пресечен. Пренесте хем стоеше пред очите им, горе на височините, хем се оказваше далечен и недостъпен като градините на Хесперидите. След като обиколиха на кон цялата дължина на римските ограждения, Понтий Телезин, Марк Лампоний и Тиберий Гута никъде не откриха слабо място, а да подкарат седемдесетхилядната си войска през планините им се струваше твърде голям риск. След кратък съвет тримата решиха да променят плановете си: единственият начин Офела да бъде изтеглен, бе да се нападне самият Рим. Затова самнитите щяха да продължат на запад по Латинския път и щяха да нападнат Рим.