Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Един последен въпрос, преди да се разотидем — пожела Сула. — Трябва да заместим изгубените Сибилински книги. Макар книгата на Веге и Тагес да е все така в безопасност в храма на Аполон, тя не може да ни помогне, когато възникне неразбирателство с неримски богове, какъвто е Херкулес. По света живеят доста сибиляни, някои от тях са близки със Сибила от Кума, която бе записала своите стихове на палмови листа и ги беше поднесла на цар Тарквиний Стари преди векове. Върховни понтифексе, бих се радвал, ако пратиш някого да издири по света стиховете, които се съдържаха в изгорелите сибилински книги.

— Прав си, Луций Корнелий, това е нещо, което трябва да бъде направено — съгласи се Метел Пий. — Ще намеря човек, достоен за задачата.

Диктаторът и върховният понтифекс се запътиха заедно към дома на Сула.

— Дъщеря ми никак няма да се зарадва на новината — обясни Сула, — но ако чуе взетото решение от твоята уста, може и да не прехвърли цялата вина върху мен.

— Искрено съжалявам за цялата ситуация.

— Аз съжалявам повече — въздъхна нещастно той.

Корнелия Сула повярва на баща си — факт, който изненада еднакво и нея, и него.

— Доколкото си способен да обичаш, татко, мисля, че наистина я обичаш. Затова не мисля лошо за теб, нито смятам, че просто си търсиш начин да се отървеш от нея.

— Тя наистина ли умира? — попита Метел Пий, гузен от това, че предложи братовчедка му да бъда настанена до края на дните си в храма на Юнона Соспита.

— Малко време й остава, така поне твърди Луций Тукций. Коремът й не престава да се издува.

— Тогава да свършим по-бързо с тази тъжна история.

Осем яки слуги подхванаха господарката Далматика и я понесоха, но не без доста непристойна съпротива от нейна страна. Цял живот жената на Сула беше спазвала благоприличие, за да пази доброто име на баща си и двамата си съпрузи, но сега, щом научи за решението на жреческите колегии, тя си даде сметка, че никога повече не ще види мъжа на живота си. Затова се разкрещя, разрида, разпищя, викаше го по име, все едно се надяваше тъкмо той да я спаси, докато самият Сула стоеше в кабинета си и си запушваше ушите. Страхуваше се да не заридае като малко дете. Още веднъж плащаше горчива цена в името на Фортуна… А може би в името на Метробий?

Около пазарите за зеленчук под Сервиевите стени са издигаха общо четири храма; на Пиета, на Яа, на Спес и на Юнона Соспита. Точно тази Юнона не се смяташе за покровителка на бременните жени, тя беше събирателен образ на няколко божества едновременно: на безименния боец, рожба на Великата майка от Песин, на Юнона със змиите от Ланувий, на Небесната царица и на Спасителката на жените. Навярно заради последното от многото си лица Юнона Соспита се радваше на забележителната чест да получава в дар детските пъпчета след всяко благополучно раждане.

По време на Съюзническата война, когато храмът беше беден, а прислугата му — малобройна, Метела Балеарика, съпруга на Апий Клавдий Пулхер, видяла в съня си Юнона Соспита, която се оплаквала, че храмът й бил толкова мръсен, та тя повече не можела да живее в него. Тогава Балеарика отишла при консула Луций Юлий Цезар и го помолила да й помогне в разчистването. Двамата не намерили само пъпчета и плаценти, а цели изгнили трупове на жени, кучки, малки бебенца, плъхове и така нататък. Самата Балеарика по онова време била в напреднала бременност, но заедно с Луций Цезар преодолели отвращението си и съвестно се заели да разчистят и измият светилището. За благодарност два месеца по-късно Цецилия Метела Балеарика умряла при раждането на шестото си дете — Публий Клодий.

Но оттогава храмът се поддържаше в изряден ред. Пъпната връв и плацентата на родилките се събираха в кош, откъдето редовно бяха събирани и изгаряни като жертва в чест на богинята от Фламиника Диалис (или, както се налагаше напоследък, от нейна заместница). Нямаше друго светилище в Рим, където толкова често да се мие и лъска подът. Корнелия Сула първа изтича до светилището, за да намери подходящо място за смъртното легло на умиращата си мащеха. Далматика бе донесена скоро след това, ужасена и от наближаващата смърт, и от самотата. Продължаваше да зове Сула, но вече не крещеше, а мътният й поглед издаваше, че дори не различава ясно къде се намира и кой е край нея.

Боядисаната статуя на богинята се издигаше на пиедестал сред храма. Юнона носеше обувки с остри върхове, държеше копие и се взираше в змията, проточила глава зад гърба й; но това, което правеше най-голямо впечатление на посетителите на храма, беше истинската козя кожа, наметната през раменете на богинята и вързана през кръста и. Главата на козела, заедно със заплашителните рога стърчеше над главата й като боен шлем. Та под тази войнствена богиня седнаха Корнелия Сула и Метел Пий, за да държат ръцете на умиращата Далматика. Наложи им се да чакат смъртта не повече от час — изпитание, по-скоро психическо, отколкото физическо. Докато издъхне, нещастницата продължаваше да вика Сула, изглежда напълно оглушала за обясненията на Корнелия и Метел Пий.