Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Какво има, Дит?

— Един човек дойде да те види, господарке.

— Колко години трябва да минат, гръцки глупако, за да научиш как се говори за гости! — ядоса се Сервилия, но вътрешно се зарадва, като усети уплахата му. — Кой е дошъл да ме види?

— Представи се като Децим Юний Силан, господарке.

— Бил се представил като Децим Юний Силан. Или е Децим Юний Силан, или не е. Е, Епафродит, кой ми е дошъл на гости?

— Децим Юний Силан, господарке.

— Въведе ли го в кабинета?

— Да, господарке.

Тя отмина роба си, като се мъчеше да си припомни кой точно беше този Децим Юний Силан. И той беше от старата и знатна фамилия на Юниите като покойния й съпруг, само че от друг клон. Силаните бяха получили името си не защото приличаха на известния горски сатир, който тъпо се хилеше от чучура на всяка римска чешма, а тъкмо наопаки — така ги бяха кръстили на шега, защото бяха големи красавци. Подобно на Мемиите Юний Силаните съумяваха да запазят красотата си през поколенията.

Посетителят подаде любезно ръка на вдовицата и й обясни, че си позволил да я навести, за да й поднесе съболезнования. Би желал да й помогне с каквото може.

— Предполагам, че няма да ти е никак лесно — подхвърли той някак неловко и се изчерви.

Ако се съдеше по лицето му, наистина нямаше как да не е Юний Силан. Беше русокос, синеок и забележително красив. Сервилия обичаше русите мъже, особено ако бяха красиви. Тя стисна ръката му, колкото повеляваше етикетът, след което отиде до близкия стол, за да хвърли черната си горна дреха. Робата й отдолу също беше черна. Черното й отиваше, защото кожата й беше съвсем светла, затова пък очите и косите й бяха тъмни, почти черни. Сервилия имаше изискан вкус, можеше да се облича добре, без да нарушава с нищо изискванията на траура. В очите на своя гостенин тя беше все същата елегантна и привлекателна жена, каквато той си я спомняше отпреди години.

— Познаваме ли се, Децим Юний? — попита Сервилия и му посочи близката кушетка, на която да се излегне.

— Запознавали сме се, Сервилия, но преди доста време. Засякохме се веднъж на вечеря у Квинт Лутаций Катул, по времето, когато Сула още не беше станал диктатор. Не си говорихме дълго, но си спомням, че тъкмо се беше сдобила с момче.

Сервилия грейна.

— Да, разбира се! Моля те да ми простиш подобен пропуск. — Тя си придаде скръбен вид. — Толкова неща ни се случиха оттогава, не е чудно, че съм те забравила.

— Няма нищо — увери я Силан и седна на кушетката, без да сваля поглед от лицето й.

Тя тихичко се покашля.

— Мога ли да ти предложа вино?

— Не, благодаря.

— Виждам, че не си довел съпругата си, Децим Юний. Тя как е, добре ли е?

— Не съм женен.

— А!

Сервилия не се издаваше с нищо, но трескаво мислеше. Той я харесваше! В това не можеше да има и съмнение! При това я е харесал още преди години. Много почтен човек. Знаел е, че е омъжена, и не е посмял да се натрапва на нея или на съпруга й. Но сега, след като е разбрал, че Брут е умрял, бърза да се представи пръв в дома й, да не би някой да го изпревари. Силаните бяха стара фамилия, но дали бяха богати? Той трябваше да е първороден син, Силаните кръщаваха именно първородните си синове Децим. Изглеждаше около трийсетте, което също я радваше. Но дали беше богат? Най-лесно бе да го подпита.

— Ти сенатор ли си, Децим Юний?

— От тази година, ако трябва да сме съвсем точни. В момента съм градски квестор.

Чудесно, чудесно! Ако не друго, поне покриваше сенаторския ценз.

— Къде са земите ти, Децим Юний?

— О, къде ли не… Най-голямото ми имение се намира в Кампания, двайсет хиляди югера земя по бреговете на Волтурн, между Телезия и Капуа. Но владея част от крайбрежието на Тибър, един голям имот при Тарентския залив, вила в Кума и още една в Ларин.

Личеше си, че Силан иска да й направи впечатление. Сервилия почти незабележимо се отдръпна назад, за да не я чуе как тихичко ахва. Истински богаташ.

— Как е синът ти? — попита гостът.

Тя никога не можеше да скрие чувствата си към малкия Марк.

— Липсва му баща му, но мисля, че ще свикне.

Децим Юний Силан стана да си ходи.

— Време е да си вървя, Сервилия.

Може ли пак да дойда някой път?

— Дори те моля, Децим Юний. Много ще ме зарадваш.

„Ще видиш ти, Порция Лициниана! — злорадстваше Сервилия, след като сама изпрати госта си до вратата. — Още месец не е минал от смъртта на мъжа ми, а вече си намерих нов! Само чакай да съобщя на вуйчо Мамерк!“

Около месец след смъртта на Марк Юний Брут Луций Марций Филип писа следното на Гней Помпей Велики: