Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Тя ми се пада трийсет и девет пъти прабаба — похвали се Цезар. Беше се облакътил на мраморния парапет, който отделяше родното място на богинята от околния свят.

— За кого говориш? Не и за Афродита, надявам се.

— Напротив, точно за нея. Аз съм наследник на нейния син Еней.

— Наистина ли?

— Чистата истина, принцесо.

— Тогава ти принадлежиш на любовта — зарадва се дъщерята на Митридат и прокара дългия си пръст по почернялата от слънцето ръка на Цезар.

Цезар се изпълни с най-приятни усещания.

— Никога никой не ми го е казвал, принцесо, но изглежда напълно логично.

Той се усмихна и погледът му се насочи към блестящата линия на хоризонта.

— Разбира се, че принадлежиш на любовта. С такава прабаба!

Той се обърна към нея. Принцесата беше толкова висока, че очите й бяха на едно ниво с неговите.

— Забележително — рече тихо Цезар, — как морето се пени толкова много точно на това място… И никъде другаде. Колкото и да гледам, не виждам причина. — Посочи първо на север, сетне и на юг. — Виждаш ли? Извън ограденото място никъде няма пяна.

— Говори се, че самата богиня е пожелала пяната да стои само на това място.

— Значи мехурчетата са това, което тя е оставила от себе си. — Цезар свали тогата си и се наведе да развърже сенаторските си обуща. — Трябва да се изкъпя в тях, принцесо.

— Ако не беше неин праправнук, щях да те предупредя да не го правиш — каза му принцесата, без да сваля поглед от него.

— Защо? Да не би религията да го забранява?

— Не е забранено, но не е и мъдро. Прапрабаба ти убива всички неразумни плувци.

Цезар излезе жив и здрав от вълните, но я завари съблякла робата си. Беше го чакала. На ръката му беше останала пяна; Цезар се наведе, за да погали с нея гладката й гърда.

— Чувствам се изгорен от самата Венера — заключи той и легна при нея. Беше мокър и опиянен от допира си с вълшебната морска пяна. Венера не само го беше миропомазала, но дори му беше осигурила красива жена, която само чакаше да му достави удоволствие; дъщеря на могъщ цар, но родена само за него (както се увери, щом я облада). Любовта и усещането за власт се сливаха в неописуемо изживяване.

— Изгорена от Венера — каза на свой ред Митридатида и се изтегна блажено като огромна златиста котка. Богинята я беше дарила с един забележителен миг.

— Ти знаеш римското име на Афродита — чудеше се замаяният от толкова много щастие правнук на богинята.

— Всички знаят по малко за Рим.

Цезар й се беше наситил.

Той се изправи — нямаше навика да се излежава дълго, след като е правил любов.

— Е, Митридатида Ниса, ще използваш ли влиянието си, за да ми уредиш нужните кораби?

— Колко си хубав… — Принцесата се облегна на лакът. — Без никакви косми, като бог.

— Доколкото забелязвам, и ти си така.

— Всички жени в двореца се скубят, Цезаре.

— Но не и мъжете?

— Не! Тях ги боли.

Той се засмя. Навлече си туниката, завърза си обувките и се зае с трудната задача да се омотае в сенаторската си тога.

— Хайде, жено, ставай! — подкани я Цезар. — Имаме цяла ескадра да извоюваме, а и един космат съпруг да убеждаваме, че сме гледали пяната и нищо повече!

— О, него ли! — Тя започна да се облича. — Той не се вълнува какво сме правили двамата с теб. Няма как да не си забелязал, че бях девствена.

— Забелязах.

Очите й лукаво заблестяха.

— Смея да вярвам, че ако не бях в състояние да ти издействам корабите, нямаше дори да ме погледнеш.

— Отричам подобни обвинения — отвърна й той. — Веднъж ме обвиниха, че точно по този начин съм се сдобил с една друга ескадра, но това, което отговорих тогава, важи и до ден-днешен — по-скоро бих се пробол с меча си, отколкото да използвам женски номера. Но ти, красива, мила принцесо, се оказа истински дар от богинята. А това е различно.

— Не те ли обидих?

— Ни най-малко. Но това, че се сети да попиташ, доказва, че си интелигентно момиче. Дали си наследила тази си черта от баща си?

— Може би. Той е умен човек. Но в някои отношения е глупак.

— В какви отношения?

— Неспособен е да слуша съветите на другите. — Двамата се запътиха обратно към двореца. — Много се радвам, че дойде в Пафос, Цезаре. Беше ми омръзнало да съм девствена.

— Но ти наистина беше девица. Защо избра с мен?

— Защото си наследник на Афродита, следователно си нещо повече от обикновен смъртен. А аз съм царска дъщеря! Не мога да се отдам на първия срещнат, само на човек с царска кръв… Или с божествен произход.

— Чувствам се поласкан.