Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Това е правилният път, Дейотар.

Цезар продължи към долината на река Халида. Пътят следваше течението на бавните й червеникави води и водеше в полите на планината Аргей; оттам до Евсевия Мазака на север бяха само шейсет километра по полегатия склон на предпланините.

Разбира се, Цезар си спомняше разказите на Гай Марий за тази страна, за живописния град с боядисаните в различни цветове къщички, за блестящия синкав дворец и за паметната среща с понтийския цар Митридат. Но сега той се спотайваше в Синоп, а цар Ариобарзан управляваше страната си.

„Без особен успех“ — каза си Цезар след срещата с царя. По причина, която никой не можеше да установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.

— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?

— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.

— Доколкото знам, експедицията в Кимерия е била успешна.

— Така е. Синът му Махарес бил оставен за сатрап на Пантикапей. Добър избор. Мисля, че основната му задача е да събере нова армия за баща си.

— Който предпочита в армията си скити и роксолани.

— Със сигурност са по-добри от наемните войници. И Понт, и Кападокия не могат да се похвалят с добри войници сред собствените си поданици. Аз все още трябва да разчитам на сирийци и евреи, докато Митридат разполага с цели орди от кръвожадни варвари, които му служат вече трийсет години.

— Ти в момента имаш ли изобщо армия, царю Ариобарзан?

— В момента не ми трябва армия.

— Ами ако Митридат те нападне?

— Тогава ще загубя за пореден път престола си. Кападокия, Гай Юлий, е много бедна страна. Нямаме пари да поддържаме постоянна армия.

— Но ти имаш и друг неприятел — цар Тигран.

Ариобарзан тъжно сведе очи.

— Не ми говори за него! Успехите му в Сирия ме лишиха от най-добрите ми войници! Всички евреи, вместо да стоят на служба при мен, се бият да защитават родните си места.

— Не мислиш ли, че ти трябва войска да те пази и от север, и от изток?

— Нямам пари — повтори царят.

Цезар си замина, но по пътя продължи да клати недоволно глава. Какво може да се прави с подобни владетели, които се признават за победени още преди да се е стигнало до война? Зоркият му поглед забеляза много особености на терена, които биха позволили ефективна защита на областта. Там, където не се издигаха снежни върхове, земята бе насечена от тесни и живописни дефилета — точно както я беше описал Гай Марий. Чудесен терен за водене на защитна война, но за жалост царят на Кападокия виждаше в релефа само възможност поданиците му да си намерят подслон, без да строят къщи.

— И сега, след като видя толкова свят, какво си мислиш Бургунде? — попита веднъж Цезар своя огромен спътник. Двамата се намираха насред прохода, известен като Киликийски врати, и от двете си страни бяха заобиколени от високите гористи склонове на ждрелото.

— Мисля си как от Рим и Бовила, от Кардикса и децата по-красиво и по-велико нещо на земята няма — отговори му германецът.

— Не искаш ли да се прибереш у дома, стари приятелю? С удоволствие ще те отърва от това безкрайно пътуване.

Но Бургунд поклати глава.

— Не, Цезаре, оставам. — Германецът широко се ухили. — Кардикса ще ме убия, ако позволя да ти се случи нещо.

— Но нищо няма да ми се случи!

— Кажи го на нея!

Публий Сервилий Вация се беше настанил в резиденцията на управителя в Тарс, сякаш цял живот беше расъл в града.

— Много се радваме на присъствието му — обясняваше Морсим, началник на дворцовата гвардия и етнарх на Тарс.

Двадесет години по-рано, когато беше придружил Гай Марий до Кападокия, Морсим беше още млад човек и косите му бяха гарвановочерни. Сега, когато посрещаше Цезар, той вече беше с прошарена глава, много беше препатил, но му се искаше да види в младежа това, което цяла Киликия очакваше — достоен наследник на двамата му чичовци — Марий и Сула. Затова и доброволно се бе превърнал в негов спътник и помощник.