Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Гай Марий и Юлия бяха убедени, че Аврелия е съгрешала със Сула, но всъщност ставаше дума за Ливия Друза, Марк Катон.

— Ами да, твоята жена е била Ливия.

— А по-голямата ми сестра беше жена на Цепион Консул, който открадна златото от Толоза. Ти си кръвен роднина със Сервилий Цепионите.

— Изобщо не познавам семейството.

— Потресаващо скучни хора, които дори и нашата жилка не успя да промени. А сега ми разкажи за Гай Марий и за това, как ти е наложил Фламинството.

Цезар беше дошъл в Смирна с намерение да остане няколко дни, но си тръгна след два месеца: колкото нови неща искаше да научи Рутилий Руф от устата му, толкова стари клюки му разправяше той в замяна. Когато двамата най-сетне се разделиха, младежът дори се разплака.

— Никога няма да те забравя, чичо Публий.

— Защо ще ме забравяш! Просто ела пак на гости. И ми пиши, Цезаре, много ми се иска да ми пишеш. От всички удоволствия в живота това е единственото, което може да топли душата на стар книжен плъх като мен.

Но всичко хубаво на този свят свършва и Цезар трябваше да прекъсне дългата си ваканция в годината, когато Сула умря. През месец април, докато мързелуваше в Никомидия, го застигна писмо от Тарс.

— Публий Сервилий Вация, който беше консул миналата година, е получил управлението на Киликия — съобщи младежът на царя и царицата. — Кани ме да стана негов младши легат, по всичко изглежда, че лично Сула ме е препоръчал.

— Щом те е поканил , значи не си длъжен да се отзовеш — каза с известна надежда в гласа си Орадалтида.

Цезар се усмихна.

— Никой римлянин не е длъжен да прави каквото и да било. Това важи колкото за висшето общество, толкова и за бедняците. Службата, в която и да е държавна институция е доброволна. Но в нашето поведение на граждани съществуват известни стереотипи, които оказват влияние при вземане на решения. Затова трябва да следваме стереотипите, дори да не сме задължение по закон. Ако искам да постигна обществена кариера, ще трябва да служа в армията или в десет военни кампании, или шест години без прекъсване. Никой не трябва да ме упреква, че съм заобиколил неписаните ни закони.

— Но ти си вече сенатор!

— Само заради успешната си военна кариера. Което означава, че трябва да продължа военната си кариера.

— Тогава си тръгваш — заключи царят.

— Още днес.

— Ще ти уредя кораб.

— Не, ще пътувам по суша — през Киликийските порти.

— Тогава ще напиша препоръка до цар Ариобарзан Кападокийски.

Още веднъж Цезар трябваше да обещае, че ще се върне. Двамата старци не му дадоха мира, докато не се примири с искането им, най-накрая му оставиха и Деметрий — скубача на косми, за утеха.

Преди да тръгне обаче, той за сетен път се опита да убеди Никомед да завещае царството си на Рим; събитията в Лампсак бяха оставили тежък отпечатък върху мисленето на всички гърци в Мала Азия, затова кой щеше да обвинява Никомед, задето не иска да остави народа си в ръцете на вампири като Гай Верес?

Евтих беше пратен обратно при Аврелия в Рим; Цезар замина за Киликия, придружен от Бургунд и петима роби (един, от които Деметрий). Прекоси река Сангарий и се отби най-напред в Анкира, най-големия град в Галатия. Там се срещна с една доста любопитна личност — някой си Дейотар, водач на клан от племето на толистобогите.

— Доста младички сме — отбеляза Дейотар. — Цар Митридат изкла преди двайсет години всички благородници на Галатия, което остави народа ни без истински водачи. В повечето страни на света подобна катастрофа би довела до погубване на народа, но ние, келтите от Галатия, никога не сме живели в централизирана държава. Открай време предпочитаме да се управляваме по племена и кланове, затова оцеляхме и без господари, докато синовете на убитите вождове пораснат.

— Митридат няма да успее пак да ви измами — съгласи се Цезар. Имаше усещането, че галатеецът не само е мъдър, но и хитър, може би дори лукав.

— Не и докато аз съм тук — навъси се Дейотар. — Аз поне съм имал късмета да прекарам три години в Рим, затова съм доста по-образован от баща си… Баща ми също загина при онова клане.

— Митридат обаче пак ще опита.

— Не се съмнявам.

— Няма ли да се изкушите да заемете негова страна?

— Никога! Той е още мъж в разцвета на силите си и предполагам, че ще управлява царството си още дълги години. Но се убеждавам, че никога няма да проумее това, което аз вече знам със сигурност — рано или късно Рим ще победи. Предпочитам да сме в положение на римски съюзници, отколкото на врагове.