Джералд Даръл - Моето семейство и други животни

— Те ви досаждали? — попита той мама.

— Не, не — излъга го тя. — Просто се затруднявахме да ги разберем.

— Вие имаш нужда някой да говориш вашия език — повтори новодошлият. — Кучи синове… Извиняваш за израза… Могат измамиш и собствените си майки. Извиняваш ме за миг, ей сега ще ги наредиш.

Той изсипа върху шофьорите порой от гръцки думи, който едва не ги събори на земята. Натъжени, жестикулиращи, начумерени, те бяха подкарани като стадо овце към колите си. Като ги засипа за последен път с явно оскърбителни гръцки ругатни, човекът отново се обърна към нас.

— Къде искаш да отивате? — изрече той почти нападателно.

— Можете ли да ни заведете да потърсим някоя вила? — попита Лари.

— Естествено. Мога да ви заведеш навсякъде. Където поискаш.

— Ние търсим — каза мама твърдо, — вила с баня. Знаете ли такава вила?

Човекът, приличащ на огромно, изпечено от слънцето чудовище, изпадна в размисъл. От напрежението черните му вежди сякаш се вързаха на възел.

— Бани ли? Вие искаш бани?

— Колкото видяхме досега, всичките бяха без баня — каза мама.

— О, знаеш вила с баня — каза човекът. — Само се чудеше дали са достатъчно големи за вас.

— Ако обичате, може ли да ни заведете да я видим? — попита мама.

— Естествено, ще ви заведеш. Качваш се в кола!

Вмъкнахме се в просторното купе, а шофьорът намести телесата си зад кормилото и задърпа ръчките, от което се чу страхотно скърцане. Стрелнахме се по кривите улици към предградията, като завивахме покрай натоварени магарета, каруци, тълпи селянки и безброй кучета, а клаксонът оглушително ги предупреждаваше. През това време нашият шофьор не изпусна възможността да поведе разговор. Всеки път, когато кажеше нещо, той изпъваше врат и извръщаше назад масивната си глава, за да види въздействието на думите си, а колата се лашкаше насам-натам по пътя като пияна лястовица.

— Вие си англичани? Така и мислеше. Англичанът винаги искаш баня. Аз имаш баня в къщи. Името ми е Спиро — Спиро Хакиаопулос… Викаше ми Спиро Американо, защото съм живееш в Америка. Да, беше осем години в Чикаго. Там научиш така добре да приказваш английски. Отидеше там да прави пари. А подир осем години си казваше: „Спиро казваше си, — достатъчно вече спечелеше.“ Затова се върнеше в Гърция и донесеше тази кола… Никой нямал такава кола. Всички английски туристи ме знае, търсиш ме, когато идваш тук… Те знае, че няма да ги измамиш. Харесваш англичанът… Много хубави човек. Честен кръст, да не беше грък, щеше да иска бъде англичан…

Носехме се по белия път, покрит с дебел пласт кадифен прах, който се вдигаше на врящи кълба подире ни; от двете страни на пътя растеше опунция 3 3 Вид кактус. — Б.пр. като ограда от зелени плочки, хитроумно закрепени една върху друга, а сред тях пъстрееха алените топчици на плодовете. Минахме покрай лозя с малки криви стебла, изгубени в дантелата на зелените листа; покрай маслинови горички, където стотици дълбоко заровени стволове обръщаха към нас изумените си лица от сумрака на собствената си сянка; край множество скупчени тръстики, нашарени като зебри, които размахваха остри листа, сякаш бяха безброй зелени знаменца. Накрая с рев се изкачихме до върха на един хълм, Спиро удари спирачките и колата спря в облак прах.

— Готово — каза той и посочи с дебелия си къс показалец. — Ето я вила с баните, както вие искаше.

Мама, която през цялото време на пътуването плътно стискаше клепачи, сега предпазливо отвори очи и погледна. Спиро сочеше към един полегат склон на хълма, спускащ се към блесналото море. Хълмът и долините наоколо представляваха килим от маслинови горички, които просветваха като люспи на риба там, където вятърът докосваше листата. На средата на хълма, сред изправени на стража високи и стройни кипариси се бе сгушила малка вила с ягодовочервен цвят, като някакъв екзотичен плод в парник. Кипарисите леко се поклащаха от бриза, сякаш се бяха заели да пребоядисат небето по-ярко синьо в чест на нашето пристигане.

Червеното лице на неголямата квадратна вила, разположена сред своята градинка, излъчваше увереност.

Капаците на прозорците бяха избелели от слънцето до нежно пастелнозелено; на места боята се бе попукала и надигнала. Градината, заобиколена с жив плет от обички, бе с цветни лехи, изобразяващи сложни геометрични фигури, по краищата с гладки бели камъни. Белите калдъръмени пътечки, широки колкото по тях да се мине с гребло, се виеха изкусно около лехите с размери колкото голяма сламена шапка, оформени като звезди, полумесеци, триъгълници и кръгове, всичките обрасли с раздърпани, вплетени едно в друго подивели цветя. Рози ронеха листа, които изглеждаха големи и гладки като чинийки — огненочервени, лунно бледи, лъскави и свежи. Невените като плеяда раздърпани слънца стояха и гледаха как техният родител се движи по небето. Под тях градинските и дивите теменуги се мъчеха да покажат кадифените си невинни очи или тъжно клюмаха глави под листенцата с формата на сърце. Пищната бугенвилия 4 4 Тропически храст. — Б.пр. , плъзнала на всички страни по малкото предно балконче, беше като специална карнавална украса с тъмнопурпурните си, висящи като фенери цветове. В сумрака на живия плет хиляди главички се поклащаха в очакване, подобно на балерини. Топлият въздух тегнеше от мириса на стотици умиращи растения, изпълнен с нежното, успокояващо шумолене и жужене на насекоми. Още щом видяхме това място, прииска ни се да живеем там — изглеждаше така, като че вилата стоеше и очакваше нашето идване. Усетихме, че сме пристигнали у дома.