Джералд Даръл - Моето семейство и други животни

С всяко следващо погребение, когато плачът на опечалените и чаткането на копитата позаглъхнеше в далечината, мама се вълнуваше все повече и повече.

— Убедена съм, че има някаква епидемия — извика накрая тя, като нервно надникна към улицата.

— Глупости, мамо, не се притеснявай — каза безгрижно Лари.

— Но, миличък, толкова много покойници… Някак не е естествено.

— В смъртта няма нищо неестествено… Хората непрекъснато умират.

— Да, обаче не мрат като мухи без всякаква причина.

— Може да ги събират и да ги погребват на куп подхвърли безжалостно Лесли.

— Глупости говориш — каза мама. — Положително това е във връзка с канализацията. Не е здравословно за хората да живеят при такива условия.

— Божичко! — каза Марго със задгробен глас. Тогава аз сигурно ще се разболея.

— Не, защо, миличка, не е задължително — каза мама разсеяно. — Може да не е нещо заразно.

— Не ми е ясно как една епидемия може да не е заразна — забеляза логично Лесли.

— Както и да е — приключи мама, като отказа да бъде въвлечена в медицински спорове. — Смятам, че трябва да разберем причината. Не може ли да се обадиш на здравните власти, Лари?

— По всяка вероятност тук няма здравни власти предположи Лари. — А дори и да има, съмнявам се дали ще ми кажат нещо.

— Е — рече мама решително, — нямаме избор. Ще трябва да се преместим. Да напуснем града. Да намерим незабавно някаква отдалечена вила.

На следващата сутрин се заехме да търсим къща, придружени от господин Бийлър, — гида от хотела — дебело човече с раболепен поглед и лъснало от пот лице. Беше доста оживен, когато тръгнахме, но не предполагаше какви изненади го очакват. Никой, който не е търсил къща заедно с майка ми, не може да си го представи. Пътувахме с файтон сред облак прах из острова, господин Бийлър ни показваше вила след вила, изумително подбрани по размери, цветове и разположение, но на всяка от тях мама твърдо поклащаше с неодобрение глава. Накрая разгледахме десетата и последна вила от списъка на господин Бийлър и мама отново поклати глава. Съсипан, гидът седна на стъпалата и си изтри лицето с кърпичка.

— Мадам Даръл — каза след малко той. — Показах ви всички вили, които зная, но вие не ги харесвате. Мадам, какви точно са изискванията ви? Какво им е на тези вили?

Мама го изгледа с изумление.

— Нима не забелязахте? — попита тя. — В никоя от тях нямаше баня.

Господин Бийлър втренчи в нея очите си, изхвръкнали от орбитите.

— Но, мадам — проплака той с непристорена скръб, — за какво ви е баня? Не ви ли стига морето?

Завърнахме се в хотела, потънали в мълчание.

На следващата сутрин мама вече бе решила да наемем кола и да тръгнем да търсим къща сами. Беше убедена, че някъде из острова се спотайва вила с баня. Ние не споделяхме нейната увереност, затова групата, която тя подбра към такситата на главния площад беше леко раздразнена и спореща. Съзрели невинния ни вид, таксиметровите шофьори се измъкнаха от колите си и ни наобиколиха както лешояди мърша, като всеки се опитваше да надвика сънародниците си. Гласовете им се извисяваха все повече и повече, очите им блестяха, хващаха си ръцете и се зъбеха един на друг, след което се хвърляха към нас, сякаш искаха да ни разкъсат на парчета. Всъщност, бяхме свидетели на възможно най-безобидната разправия, но тъй като не бяхме свикнали с гръцкия темперамент, струваше ни се, че животът ни е в опасност.

— Не можеш ли да направиш нещо, Лари? — изписка мама, която с мъка се откъсна от прегръдката на един едър шофьор.

— Кажи им, че ще се оплачеш от тях на английския консул — предложи й Лари, извисил глас над шума.

— Това са фантазии, миличък — каза мама, останала без дъх. — Просто им обясни, че не ги разбираме.

Марго, като се усмихваше глупаво, използва прекъсването:

— Ние англичани — извика тя на жестикулиращите шофьори. — Ние не разбира гръцки.

— Ако този човек отново ме блъсне, ще му бръкна в окото — каза Лесли с почервеняло лице.

— Успокой се, миличък — на пресекулки изрече мама, все още съпротивлявайки се на шофьора, който я тикаше енергично към колата си. — Мисля, че те не искат да ни направят нищо лошо.

В този миг всички замръзнаха — чу се глас, който прокънтя над врявата: гърлен, красив, ясен глас; такъв глас сигурно имат вулканите.

— Хей! — проехтя гласът в настъпилата тишина. — Защо не намира някой да разбираш твоя език?

Обърнахме се и видяхме паркиран до бордюра овехтял Додж, а зад кормилото седеше набит човек с тумбесто тяло, с ръце като свински бутове и едро, обветрено и смръщено лице, над което бе кацнала наперено накривена островърха шапка. Той отвори вратата на колата, изсипа се на тротоара и закрачи с клатушкаща се походка към нас. После се поспря, като се мръщеше още по-кръвожадно, и огледа групата притихнали шофьори.