Джералд Даръл - Моето семейство и други животни

Пробихме си път далече от шума и бъркотията на бараката за митнически контрол към блестящото слънце на кея. По стръмните хълмове наоколо се издигаше градът: струпани безразборно разноцветни къщи, със зелени отворени капаци на прозорците, подобни на крила на хиляди мушици. Зад нас лежеше гладкият като чиния залив, а невероятно синият му цвят трептеше.

Забързан, отметнал назад глава с израз на такова величествено презрение на лицето, че човек не забелязваше колко дребничък е на ръст, Лари следеше носачите, които се мъчеха със сандъците. Подир него бавно вървеше Лесли — нисък и набит, безгласно излъчващ войнственост, а след Лесли — Марго, оставяща следа от муселин и парфюм. Мама, с вид на мъничка, изтерзана по време на въстание мисионерка, бе повлечена насила към най-близкия уличен фенер от темпераментния Роджър и бе принудена да стои там, вперила поглед в пространството, докато кучето се освобождаваше от насъбралите се поради дългото затваряне чувства. Лари избра два възхитително разнебитени файтона, сложи багажа в единия, а в другия седна. После с раздразнение се огледа:

— Е? — попита той. — Какво чакаме?

— Чакаме мама — обясни му Лесли. — Роджър си намери уличен фенер.

— Господи боже мой! — възкликна Лари, изправи се в цял ръст във файтона и изрева:

— Хайде, мамо, хайде! Не може ли кучето да почака?

— Идем, миличък — извика вяло мама в отговор и излъга, защото Роджър не даваше признаци, че ще напусне фенера.

— Това куче ни досаждаше през цялото пътуване — каза Лари.

— Бъди по-търпелив — възмутено се намеси Марго. — Кучето не е виновно… Освен това как те чакахме цял час в Неапол?

— Стомахът ми не беше в ред — обясни надменно Лари.

— Е, сега стомахът на Роджър може да не е в ред каза победоносно Марго. — Ясно като две и две.

— Искаш да кажеш, като две и две — четири.

— И така да е — все едно.

В този момент пристигна мама, леко разрошена, и трябваше да съсредоточим вниманието си върху задачата да качим Роджър във файтона. Никога не беше пътувал с подобно превозно средство и се отнасяше към него подозрително. Накрая се принудихме да го вдигнем на ръце и да го метнем вътре, докато той квичеше като обезумял и после, останали без дъх, се накатерихме при него и го уловихме. Конят, уплашен от това оживление, препусна в тромав тръс, поради което се озовахме на пода, преплели тела, а Роджър стенеше яростно под нас.

— Ама че начало — каза с горчивина Лари. — Искаше ми се да направим впечатление на достолепно величие, а какво излезе… Пристигаме в града като трупа средновековни акробати.

— Не го вземай присърце, миличък — успокояваше го мама, докато си гласеше шапката. — Скоро ще стигнем в хотела.

И така, файтонът с трополене и дрънчене минаваше през града, докато ние седяхме на увитите с росер пейки и се мъчехме да излъчваме достолепното величие, което Лари изискваше от нас. Роджър бе потънал в силните ръце на Лесли, главата му се клатушкаше извън файтона и бе обелил очи, сякаш береше душа. След малко шумно се понесохме по една уличка, където четири келяви песа се припичаха на слънце. Роджър се изпъна, загледа ги и изригна фонтан от гърлен лай. Като че ли през песовете премина електрически ток — те се втурнаха след файтона и заджафкаха гласовито. Спокойствието ни безвъзвратно се сгромоляса, защото двама души трябваше да удържат побеснелия Роджър, а останалите се подадоха от файтона и неистово започнаха да размахват книги и списания към преследващата ни орда. Това обаче само раздразни още повече песовете — с всяка измината уличка броят им се увеличаваше, и когато минавахме по главната улица на града, поне две дузини кучета тичаха вихрено край колелата, почти побеснели от яд.

— Няма ли кой да направи нещо? — попита Лари, извисил глас над олелията. — Това прилича на епизод от „Чичо Томовата колиба“.

— Не можеш ли ти да направиш нещо, вместо само да критикуваш? — сопна се Лесли, вкопчен в схватка с Роджър.

Мигновено Лари се изправи на крака, измъкна камшика от ръката на изумения кочияш, замахна към кучешката пасмина и, без да я улучи, плесна Лесли по врата.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — озъби се Лесли, като обърна към Лари пламналото си разгневено лице.

— Без да искам — обясни небрежно Лари. — Липсва ми практика — толкова отдавна не съм използвал камшик.

— Внимавай тогава със скапания камшик! — извика му войнствено Лесли.