Спиро, който се вмъкна толкова непредвидено в нашия живот, сега пое напълно нещата в ръцете си.
Обясни ни, че е по-добре той да се оправя с всичко, защото хората го познавали и е сигурно, че няма да го измамят. „Не се безпокоиш себе си за нищо, госпожа Дарълс — каза начумерено той. — Оставял всичко на мене.“
Така например той ни водеше да пазаруваме и след едночасово потене и разправии успяваше да уговори покупката по-евтино, да речем, с две драхми. Това бе равно точно на едно пени, но както той обясни, важни са не парите, а принципът. Другата причина, разбира се, се криеше във факта, че той беше грък и му правеше удоволствие да се пазари. Спиро бе човекът, който като разбра, че парите ни не са пристигнали още от Англия, ни субсидира и пое ангажимента да отиде и да проведе заплашителен разговор с банковия управител за недостатъците в учреждението му. Това, че грешката не беше на управителя, ни най-малко не го възпря. Спиро бе човекът, който плати хотелската ни сметка, намери каруца да откара багажа ни до вилата и взе самите нас в колата си, натоварена догоре с храна, която беше купил за семейството ни.
Скоро разбрахме, че той не се хвали като казва, че се познава с всички хора на острова. Където и да спреше колата му, половин дузина гласове го викаха по име, ръце го придърпваха да седне при тези, които пиеха кафе на малки масички под дърветата. Полицаи, селяни и свещеници му махаха с усмивка, когато минаваше; рибари, бакали и кафеджии го поздравяваха като роден брат. „А, Спиро!“, казваха те и му се усмихваха приятелски, сякаш беше пакостливо, но обично дете. Уважаваха неговата честност, войнствения му нрав, а повече от всичко се възхищаваха на типично гръцкото му презрение и безстрашие, когато имаше работа с държавната бюрокрация, под каквато и да е форма. При пристигането ни два от куфарите, съдържащи спално бельо и други вещи, бяха конфискувани на митницата под предлог, че това са търговски стоки.
Затова когато се преместихме в ягодовочервената вила и изникна въпросът за бельото, мама каза на Спиро за куфарите ни, изчезнали в митницата, и поиска от него съвет.
— Божке, госпожа Дарълс — изрева той, а огромното му лице почервеня от гняв. — Защо досега не ми казвала? Кучите синове в митницата. Ще ви заведеш утре там и ще ги наредиш: аз всичките ги познаваш, а и те ме познаваш. На мене оставяла всичко — ще ги наредиш.
На следващата сутрин той закара мама до митническата барака. Ние ги придружихме, защото не искахме да пропуснем гледката. Спиро се втурна в митницата като разярена мечка.
— Къде били вещите на тия хора? — попита той дебеличкия дребен митничар.
— Искаш да кажеш кутиите им със стока? — попита митническият служител на най-добрия си английски.
— Не разбира ли ти какво говориш аз?
— Тука са — призна неуверено митничарят.
— Дошъл сме да ги вземе — ядосано каза Спиро. — Приготвяш ги.
И като му обърна гръб, излезе от бараката, за да потърси някой, който да му помогне да носи багажа, а когато се върна, видя, че служителят, взел ключовете от мама, тъкмо се кани да повдигне капака на един от куфарите. Спиро изръмжа гневно, втурна се и затръшна капака върху пръстите на нещастника.
— За какво ги отварял, кучи сине? — попита вбесен той.
Митничарят размаха свитата си в юмрук ръка и ядосано взе да протестира, че било негов дълг да провери съдържанието.
— Дълг ли? — каза Спиро с лека насмешка. — Какво говори ти, дълг? Твой дълг ли е да напада беззащитни чужденци, а? Все едно, че контрабандисти ли? Това ли ти нарича дълг?
Спиро замълча за миг и дълбоко пое въздух, после взе във всяка ръка по един голям куфар и тръгна към вратата. Там спря и се обърна, за да изстреля последния си куршум.
— Добре те познаваш, Христаки, затова ти недей ми говориш за дълг. Аз си спомня, че те глобиха дванадесет хиляди драхми за риболов с динамит. Няма да позволи на някакъв престъпник да ми говори за дълг!
Заминахме си от митницата победоносно с непокътнатия и непрегледан багаж.
— Тия кучи синове си мислиш, че островът им е бащинѝя — беше коментарът на Спиро. Изглежда съвсем не осъзнаваше факта, че той самият се отнасяше към острова като към своя собственост.
Заел се веднъж с нещата, Спиро се залепи за нас като ореол. Само няколко часа му трябваха, за да се превърне от таксиметров шофьор в наш защитник; след седмица стана наш гид, философ и приятел. Превърна се дотолкова в член на семейството, че скоро почти нямаше нещо, което да замислим, без той по някакъв начин да участва. Винаги беше наоколо: с волски дебел глас, начумерен, той вечно уреждаше необходимите ни неща, съветваше ни колко да плащаме за покупките, загрижено наблюдаваше „децата“ и уведомяваше мама за всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Като огромен, почернял и грозен ангел, той нежно ни закриляше, сякаш бяхме малко бавноразвиващи се младенци. А мама направо боготвореше и на висок глас пееше „осанна“ в нейна чест, където и да се намирахме, от което тя силно се притесняваше.
Читать дальше