Елиф Шафак - Любов

— Когато поотраснах, помолих Бога да ми вземе способността да сънувам, така че, срещна ли Го, да знам, че не е сън. Той се съгласи. Взе ми сънищата. Затова не сънувам никога.

Сега вече Шамс от Тебриз стоеше при отворения прозорец в другия край на стаята. Навън ръмеше, той загледа умислено дъжда, после рече:

— Бог ми отне способността да сънувам. Но за да ми възмезди загубата, ми позволи да тълкувам сънищата на другите. Аз съм тълкувател на сънища.

Очаквах, че Баба Заман няма да повярва в тези небивалици и ще му се скара, както постоянно се кара на мен.

Вместо това обаче учителят кимна с уважение и каза:

— Явно си необичаен човек. Кажи ми, какво мога да направя за теб.

— Не знам. Всъщност се надявах да ми кажеш ти.

— В смисъл? — попита озадачен учителят.

— Вече близо четирийсет години съм странстващ дервиш. Познавам природата, макар че обществото и досега ми е чуждо. Ако се наложи, знам да се бия като див звяр, самият аз обаче не мога да нараня никого. Знам имената на небесните съзвездия, мога да позная дърветата в гората и да разчета като отворена книга видовете хора, които Всемогъщият е създал по Свой образ — Шамс замълча за малко и изчака учителят да запали газеника. Сетне продължи: — Едно от правилата гласи: „Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който обича истински. Никой не е продължил да живее, след като Го е видял, точно както и никой не е умрял, след като Го е видял. Който Го е намерил, ще остане с Него навеки“ — в сумрачната трепкаща светлина Шамс от Тебриз изглеждаше още по-висок, с коса, която падаше на безредни къдрици върху раменете му. — Но познанието е като възсолена вода на дъното на стара ваза, освен ако не се оттича някъде. Години наред се моля на Бога за спътник, с когото да споделя натрупаните в мен знания. Накрая във видение, което получих в Самарканд, ми се каза да дойда в Багдад, за да срещна съдбата си. Доколкото разбирам, знаеш как се казва моят спътник и къде се намира и ще ми обясниш ако не сега, то след време.

Навън вече се беше спуснала нощ и през отворените прозорци се просмукваше ивица лунна светлина. Дадох си сметка, че е много късно. Готвачът сигурно ме търсеше. Но аз нехаех. Както никога ми беше приятно да нарушавам правилата.

— Не знам какъв отговор чакаш от мен — промълви учителят. — Но знам, че ако има неща, които ми е писано да разкрия, и това ще стане, когато му дойде времето. Дотогава можеш да останеш тук при нас. Добре дошъл си.

След като чу това, странстващият дервиш се наведе смирено и признателно, за да целуне ръка на Баба Заман. Точно тогава учителят зададе онзи странен въпрос:

— Твърдиш, че си готов да предадеш на друг всичките си знания. Искаш да сложиш върху дланта си Истината, сякаш е ценна перла, и да я предложиш на човек, който го заслужава. Но за човек не е никак просто да отвори сърцето на някого за духовната светлина. Крадеш Божията мълния. С какво си готов да заплатиш?

Докато съм жив, няма да забравя отговора, който тогава даде дервишът. Той вдигна вежда и каза твърдо:

— Готов съм да дам главата си.

Трепнах, усетил как ме побиват ледени тръпки. Когато долепих отново око до пукнатината, забелязах, че и учителят изглежда разтърсен от отговора.

— Май стига за днес — въздъхна Баба Заман. — Сигурно си уморен. Чакай да повикам новия послушник. Той ще те отведе при леглото ти и ще ти донесе чисти чаршафи и чаша мляко.

Шамс от Тебриз се обърна към вратата и аз усетих чак с костите си, че отново ме гледа втренчено. И не само това. Сякаш гледаше през мен и вътре в мен, сякаш изучаваше траповете и върховете в душата ми и оглеждаше тайни, укрити дори от мен. Може би владееше черната магия или беше обучен от Харут и Марут, двата вавилонски ангела, за които ни предупреждава Коранът. Или пък притежаваше свръхестествени дарби, помагащи му да вижда през врати и стени. При всички положения ме уплаши.

— Не се налага да викаш послушника — каза Шамс вече по-високо. — Имам чувството, че той е наблизо и ни е чул.

Въздъхнах толкова силно, че сигурно съм събудил и мъртвите в гробовете. Уплашен до смърт, скочих на крака и изприпках в градината, за да намеря укритие в тъмното. Там обаче ме чакаше неприятна изненада.

— Ето къде си бил, малък негоднико! — ревна готвачът и ме погна с метлата. — Загазил си не на шега, синко, не на шега.