Елиф Шафак - Любов

След няколко минути тя отвори вратата на кухнята и излезе в задния двор, за да се наслади на тревожната прохлада на ветреца. До нея застана Спирит, беше неспокоен, ръмжеше и постоянно душеше. Очите му се смалиха, после се разшириха и в тях се появи тревога, Спирит наостри уши, сякаш беше доловил в далечината нещо страшно. Ела и кучето продължиха да стоят един до друг под луната на късната пролет и да се взират в наситения непрогледен мрак, еднакво уплашени от нещата, които шаваха в тъмното, уплашени от неизвестността.

Багдад, април 1242 година

Бързо се върнах в гостната, след като изпратих с поклони и любезничене кадията до вратата: смятах да раздигам мръсните паници. Изненадах се, че заварвам Баба Заман и странстващия дервиш в същото положение, в което ги бях оставил, и двамата мълчаха. С крайчеца на окото ги загледах и се запитах дали е възможно да разговарят, без да проронват и дума. Забавих се възможно най-дълго: подредих възглавниците, разтребих в стаята, събрах трохите по килима, след известно време обаче вече нямах причина да остана.

Без всякакво желание тръгнах, тътрузейки крака, към кухнята. Още щом ме видя, готвачът ме обсипа със заповеди.

— Избърши плота, измий пода и чиниите! Изтъркай печката и стените около скарата! След като свършиш, не забравяй да провериш капана за мишки!

Откакто бях постъпил преди половин година в братството, готвачът само ме тормозеше. Всеки ден ме караше да бъхтя като вол и наричаше тези изтезания част от духовното ми обучение — да си рече човек, че има нещо духовно в това да миеш чинии.

Готвачът беше немногословен човек и си повтаряше все едно:

— Да чистиш, е като да се молиш, да се молиш, е като да чистиш!

— Ако това беше вярно, всички домакини в Багдад щяха да са се превърнали в духовни учители досега — осмелих се веднъж да възразя аз.

Той ме замери по главата с дървената лъжица и се разкрещя колкото му глас държи:

— Ако отговаряш така, няма да стигнеш доникъде, синко. Щом си решил да ставаш дервиш, трябва да си мълчиш като тази дървена лъжица. Не е хубаво един послушник да е непокорен. Говори по-малко, съзрявай по-бързо.

Мразех готвача, но още повече се страхувах от него. Никога не престъпвах заповедите му. До тази вечер.

Още щом той ми обърна гръб, се измъкнах от кухнята и отидох отново на пръсти в гостната — умирах от желание да науча повече за странстващия дервиш. Кой беше той? Какво търсеше тук? Не беше като дервишите в братството. Очите му изглеждаха пламенни и бунтовни дори когато той свеждаше скромно глава. В него имаше нещо толкова необичайно и непредсказуемо, че чак да се уплаши човек.

Надзърнах през една цепка във вратата. В началото не виждах нищо. Не след дълго обаче очите ми свикнаха с полумрака в стаята и аз различих лицата им.

Чух как учителят пита:

— Я ми кажи, Шамс от Тебриз, какво води човек като теб в Багдад? Да не си видял града насън?

Дервишът поклати глава.

— Не, не сън ме е довел тук. А видение. Изобщо не сънувам.

— Всеки сънува — възрази благо Баба Заман. — Може просто да не помниш всичките си сънища. Това обаче не означава, че не сънуваш.

— Аз не сънувам — настоя дервишът. — Това е част от сделката, която сключих с Бога. Знаеш ли, като малък виждах ангели, гледах как тайнствата на всемира се разгръщат пред очите ми. Когато го споделих с родителите си, те не останаха доволни и ми казаха да спра да сънувам. Приятелите ми пък заявиха, че съм безнадежден мечтател. Опитах се да поговоря с учителите си, ала и те откликнаха по същия начин. Накрая разбрах, че щом чуят за нещо необичайно, хората го наричат сън. Вече не харесвах думата и всичко, което тя олицетворява.

След тези думи дервишът замълча, сякаш най-неочаквано беше чул звук. После се случи нещо изключително странно. Той стана, изправи гръб и тръгна бавно и целеустремено към вратата, през цялото време гледаше в моята посока. Сякаш знаеше, че ги шпионирам. Сякаш виждаше през дървената врата.

Сърцето ми биеше като обезумяло. Исках да избягам обратно в кухнята, но не виждах как. Ръцете, краката, цялото ми тяло бяха като сковани. Тъмните очи на Шамс от Тебриз бяха вперени в мен през и отвъд вратата. Колкото и да бях ужасен, усетих в тялото си невероятен прилив на сили. Дервишът се приближи, хвана дръжката на вратата, ала тъкмо когато си мислех, че ще отвори вратата и ще ме хване, той спря. От толкова близо не виждах лицето му и нямах представа какво го е накарало да се откаже. Чакахме така една минута, която ми се стори непоносимо дълга. После той се обърна и докато се отдалечаваше от вратата, продължи с разказа си: