Елиф Шафак - Любов

Багдад, 26 януари 1243 година

Братството на дервишите изисква много повече търпение, отколкото притежава Шамс от Тебриз. Въпреки това минаха девет месеца, а той е още при нас. В началото очаквах всеки момент да се вдигне и да си тръгне, толкова явно беше отвращението му към строго подредения живот. Виждах, че се отегчава да ляга и да става от сън по едно и също време, да се храни редовно и да се подчинява на същия ред, както всички останали. Беше свикнал да се носи като самотна птица, дива и свободна. Подозирам, че неведнъж и два пъти е бил на път да избяга. Въпреки това, колкото и голяма да беше потребността му от самота, още по-голяма беше решимостта му да намери своя съмишленик. Шамс беше твърдо убеден, че съвсем скоро ще му дам необходимата информация и ще му кажа къде да отиде и кого да търси. Тази вяра го държеше при нас.

През тези девет месеца го наблюдавах отблизо и се питах дали за него времето не тече по-различно, по-бързо и напрегнато. На него му трябваха само седмици, дори дни, да усвои онова, което другите дервиши научаваха за месеци, понякога за години. Той проявяваше забележително любопитство към всичко ново и необичайно и много обичаше да наблюдава природата. Толкова дни съм го заварвал да се възхищава в градината на симетрията на някоя паяжина или на капките роса, проблясващи по разцъфтяло през нощта цвете. Насекомите, растенията и животните явно му бяха по-интересни и го вдъхновяваха повече от книгите и ръкописите. Но тъкмо решавах, че не му е интересно да чете, и го заварвах погълнат от стара книга. После отново минаваха седмици, без той да чете и да усвоява нищо.

Когато го попитах защо е така, Шамс от Тебриз отговори, че човек трябва да държи ума си удовлетворен, но и да внимава да не го разглези. Такова беше едно от неговите правила.

— Умът и любовта са от различно тесто — каза ми той. — Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: „Пази се от прекалено въодушевление“, докато любовта казва: „О, карай! Престраши се!“. Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

След като го поопознах започнах да се възхищавам на смелостта и проницателността му. Подозирах обаче, че безподобната изобретателност и самобитност на Шамс имат и обратна страна. Първо, той беше прям до грубост. Учех дервишите никога да не търсят у другите недостатъци, а и да ги намерят, да ги прощават и да си мълчат. А Шамс не пропускаше да забележи грешките. Видеше ли неправда, веднага казваше без недомлъвки. С честността си обиждаше другите, но обичаше да предизвиква хората, за да види какви са в миг на гняв.

Беше трудно да го накараш да свърши нещо обичайно. Той нямаше търпение за такива неща и усвоеше ли нещо, тутакси губеше интерес към него. Опреше ли до установения ред, изпадаше в отчаяние като тигър, хванат в клетка. Ако разговорът му се виждаше скучен или някой кажеше глупост, ставаше и излизаше, без изобщо да си губи времето за любезности, за него ценности като сигурността, удобствата и щастието, на които държат повечето хора, нямаха никакво значение. И не се доверяваше на думите дотолкова, че се е случвало дни наред да не казва нищо. Това също бе едно от правилата му: „Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“

С времето се притеснявах все повече за него. Дълбоко в себе си чувствах, че който носи такъв плам, вероятно има склонност да се излага на опасности.

В крайна сметка съдбата ни е в Божиите ръце и само Бог може да каже кога и как всеки от нас ще напусне този свят. Реших да правя, да струвам, но да накарам Шамс да позабави темпото и да свикне, доколкото това изобщо е възможно, с по-спокоен начин на живот. И известно време смятах, че може би ще успея. Но после дойде зимата, а заедно с нея и човекът, донесъл писмо отдалеч.

Това писмо промени всичко.

Писмото

от Кайсери за Багдад, февруари 1243 година

Бисмилляхи р-рахмани р-рахим

„Скъпи братко Баба Заман,

Мир и Божие благословение за теб.

Мина доста време от последния път, когато сме се виждали, и се надявам писмото ми да те завари във ведър дух. Чувал съм много прекрасни неща за братството, което си създал в покрайнините на Багдад, за да учиш дервишите на Божията мъдрост и любов. Пиша ти това писмо строго поверително, за да споделя с теб нещо, което занимава ума ми. Разреши да започна отдалеч.