Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Микаел постави един диктофон на масата между тях и натисна копчето за запис.

— Какво искаш да знаеш?

— Прочетох първата папка с материали за изчезването на Хариет и проведените през първите дни издирвания. В документите обаче се появяват толкова много различни Вангерови, че съвсем се обърках.

В продължение на десет минути Лисбет Саландер постоя неподвижно на пустата стълбищна площадка, вперила поглед в месинговата табелка с името на адвокат Н. Е. Бюрман. Чак тогава позвъни. Ключалката щракна.

Беше вторник. Това бе втората им среща и я гризяха лоши предчувствия.

Не се боеше от адвокат Бюрман, всъщност Лисбет Саландер рядко изпитваше страх от хора или пък каквото и да било друго. Въпреки това обаче изпитваше силно безпокойство от предстоящата среща с новия си попечител. Предшественикът на Бюрман, адвокат Холгер Палмгрен, бе замесен от съвсем друго тесто; той беше коректен, честен и дружелюбен. Служебните им отношения бяха приключили преди три месеца, когато Палмгрен получи удар и по силата на някакъв неразбираем за нея йерархичен бюрократичен ред тя бе прехвърлена на грижите на Нилс Ерик Бюрман.

За близо дванайсетте години на социални и психиатрични грижи, две от които прекарани в детска клиника, Лисбет Саландер никога не бе отговаряла дори на простичкия въпрос: „Как се чувстваш днес?“

След като навърши тринайсет, съдът постанови, че съгласно Закона за социални грижи за непълнолетни лица Лисбет Саландер следва да бъде хоспитализирана в детската психиатрична клиника „Св. Стефан“ в Упсала. Решението се основаваше на констатацията, че тя има психични отклонения и представлява опасност за съучениците си и дори за самата себе си.

Тази констатация бе резултат предимно на наблюдения, а не на внимателно проведени изследвания. За най-голямо разочарование на лекарите и чиновниците всеки техен опит да проведат с Лисбет разговор за чувствата, душевното или здравословното й състояние срещаше упорито мълчание, мръщене или поглед, втренчен в пода, тавана и стените отпред. Тя всеки път скръстваше ръце и отказваше да участва в психологически тестове. Категоричният й отпор на всички опити да бъде нахранена, претеглена, изследвана, подложена на анализи или възпитана засягаше дори и обучението й — властите можеха да я транспортират до училищната стая и да я вържат за чина, но нямаше как да я накарат да слуша или да вдигне химикалката и да започне да си води записки. Тя не бе завършила основното си образование.

Следователно лекарите бяха срещнали огромни трудности при опитите да диагностицират психичния й проблем. С една дума, Лисбет Саландер никак не бе лесна.

След тринайсетия й рожден ден властите решиха да назначат опекун, който да защитава интересите й и да се грижи за активите й, докато навърши пълнолетие. Този опекун се оказа адвокат Холгер Палмгрен, който въпреки сравнително трудното начало всъщност успя да постигне това, което препъна толкова много психиатри и лекари. С времето той не само спечели доверието на проблемното момиче, но то дори започна да се отнася с известна топлота към него.

Когато навърши петнайсет, лекарите стигнаха до малко или повече единодушното становище, че тя не представлява опасност нито за околните, нито за себе си. Тъй като семейството й бе определено като дисфункционално и липсваха роднини, които да се погрижат за нейното благосъстояние, властите решиха да подпомогнат социалното приобщаване на Лисбет Саландер, като я изпратят в приемно семейство след изписването й от детската психиатрична клиника в Упсала.

Това обаче не се оказа толкова лесно. Тя избяга от първото приемно семейство само след две седмици. Картинката се повтори и със семейства номер две и три. След това Палмгрен проведе сериозен разговор с нея, като чисто и просто й обясни, че ако продължава така, без съмнение отново ще я институционализират. Тази скрита заплаха обаче даде ефект и Лисбет Саландер прие семейство номер четири, една възрастна двойка в Мидсъмъркрансен.

Това обаче не означаваше, че тя промени поведението си. На седемнайсетгодишна възраст Лисбет Саландер бе задържана четири пъти от полицията. В два от тях бе толкова пияна, че бе поискала спешна помощ, а единия път бе дрогирана. При друг случай бе открита мъртвопияна, с раздърпани дрехи на задната седалка на паркиран на улица „Сьодер Меларстранд“ автомобил. Компания й правел значително по-възрастен от нея мъж, също толкова силно повлиян от алкохола.