Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

На четвъртия ден от завръщането им в Стокхолм Кристер Малм неочаквано позвъни на мобилния телефон на Микаел и го събуди в три часа през нощта.

— Хенри Кортез бе в един клуб заедно с някаква приятелка тази вечер.

— Ясно — отвърна Микаел сънливо.

— На път към къщи се отбиха в „Централен“.

— Това не е подходящо място за ухажване.

— Слушай сега. Яне Далман е в отпуска. Хенри го е забелязал да седи на една маса в компанията на друг мъж.

— И?

— Хенри го познава от снимката му във вестника. Кристер Сьодер.

— Името ми се струва познато, но…

— Той работи за финансовото списание „Финансмагазинет Монопол“, притежание на Венерстрьом — продължи Малм.

Микаел се изправи в леглото.

— На линия ли си още?

— Да. Не е задължително това да означава нещо. Сьодер е обикновен журналист и може би с Далман се познават отдавна.

— Окей, значи съм параноик. Преди три месеца „Милениум“ закупи статия от журналист на свободна практика. Една седмица преди отпечатването й Сьодер публикува почти идентично разследване. Ставаше дума за същата история за производител на мобилни телефони, който се бе опитал да потули доклад, че използват дефектен компонент, който би могъл да доведе до късо съединение.

— Чувам те. Но такива неща се случват. Говорил ли си с Ерика?

— Не, нея все още я няма. Ще се прибере следващата седмица.

— Не прави нищо. Ще ти се обадя по-късно — рече Микаел и затвори телефона.

— Проблем ли има? — попита Лисбет Саландер.

— „Милениум“ — рече Микаел. — Трябва да изляза за малко. Искаш ли да дойдеш с мен?

Редакцията бе пуста в четири часа сутринта. На Лисбет Саландер й отне три минути да разбие паролата на компютъра на Яне Далман и още две, за да прехвърли съдържанието му на лаптопа на Микаел.

По-голямата част от електронните писма обаче се намираха на личния лаптоп на Яне Далман, до който нямаха достъп. Но благодарение на стационарния му компютър в редакцията на „Милениум“ Лисбет Саландер откри, че Далман разполага с два електронни адреса: работен, на сървъра на „Милениум“, и личен в — хотмейл. Отне й шест минути да проникне в него и да свали кореспонденцията му от последната година. Пет минути по-късно Микаел разполагаше с доказателства, че Яне Далман бе донасял информация за състоянието на „Милениум“ и бе осведомявал редактора на „Финансмагазинет Монопол“ за всички статии, които Ерика Бергер планираше да публикува в отделните броеве. Шпионажът продължаваше поне от миналата есен.

Те изключиха компютрите, върнаха се в апартамента на Микаел и поспаха няколко часа. Той позвъни на Кристер Малм около десет часа сутринта.

— Имам доказателства, че Далман работи за Венерстрьом.

— Знаех си. Окей, още днес ще уволня тази проклета свиня.

— Недей. Не прави нищо.

— Нищо?

— Крестер, довери ми се. Докога продължава отпуската на Далман?

— Трябва да се върне на работа в понеделник.

— Колко от служителите са в редакцията днес?

— Хм, половината.

— Можеш ли да свикаш среща за два часа. Не им казвай за какво става въпрос. Тръгвам към вас.

Край заседателната маса пред Микаел седяха шест души. Кристер Малм изглеждаше уморен. Хенри Кортез — отскоро влюбен по онзи уникален за двайсет и четири годишните начин. Моника Нилсон бе цялата в очакване — Кристер Малм не им бе казал нито дума за характера на срещата, но тя работеше тук от достатъчно дълго време, за да знае, че се бе случило нещо необичайно. Освен това беше ядосана, че не бе в течение на нещата. Единствено назначената на половин щат Ингела Оскарсон си беше същата. Тя работеше два дни седмично и отговаряше за административните въпроси и регистъра с абонати. Не бе изглеждала истински отпочинала, откакто стана майка преди две години. Имаше още един служител, който работеше на половин щат, и това бе Лота Карим. Нейният договор беше идентичен с този на Хенри Кортез. Тя току-що се бе върнала от отпуска. Кристер бе успял да мобилизира и Сони Магнусон, който също трябваше да почива.

Микаел поздрави всички, след което се извини за отсъствието си през последната година.

— Нито аз, нито Кристер успяхме да обсъдим с Ерика повода, който ни събра днес, но в този случай мога да ви уверя, че говоря и от нейно име. Днес трябва да решим бъдещето на „Милениум“.

Той направи пауза и изчака думите му да достигнат до съзнанието им. Не последваха въпроси.

— Последната година бе тежка. Изненадан съм, че никой от вас не реши да си потърси работа някъде другаде. За мен това означава, че или сте напълно луди, или изключително лоялни и по някаква причина ви харесва да работите точно за този вестник. Затова смятам да сваля картите на масата и да ви помоля да впрегнем сили за последен път.