Стиг Ларшон: Момичето, което си играеше с огъня

В исторически план Гренада бе една от множеството маловажни британски колонии. През 1795 г. островът привлича вниманието на политическите кръгове, когато един получил свободата си бивш роб на име Джулиан Федон оглавява вдъхновено от Френската революция въстание, принудило британската корона да изпрати на острова войски, които съсичат, прострелват, обесват и измъчват огромен брой въстаници. Това, което разклаща колониалния режим, е фактът, че към въстанието на Федон се присъединява и група бели бедни заселници, които явно са тотално лишени от обноски и от разбирането за расова сегрегация. Въстанието е потушено, ала Федон не попада в плен. Успява да се скрие в планинския масив Гранд Етанг, където се превръща в местна легенда от величината на Робин Худ.

Около двеста години по-късно, през 1979, адвокатът Морис Бишъп слага началото на нова революция, която според пътеводителя е вдъхновена от „комунистическите диктатури в Куба и Никарагуа“. Лисбет Саландер обаче си изгради съвсем друга представа за нея след срещата си с Филип Кембъл, лекар, библиотекар и баптистки свещеник, в чиято странноприемница отседна първите дни. Цялата история можеше да бъде сведена до следното — Бишъп е бил изключително популярен сред народа водач, успял да свали от власт един луд диктатор, който освен всичко друго бил и маниак на тема НЛО и похарчил част от и без това ограничения бюджет на страната в преследване на летящи чинии. Бишъп пледирал за икономическа демокрация и въвел първия в страната закон за равноправието между половете, преди да бъде убит през 1983 година.

След масовото убийство на 120 човека, сред които министърът на външните работи, министърът за правата на жените и няколко важни профсъюзни лидери, войските на САЩ навлезли в страната и въвели демокрация. Това предизвикало скок на безработицата от около шест на почти петдесет процента, а търговията с кокаин отново се превърнала в основен източник на доходи. Филип Кембъл прочете информацията в пътеводителя на Лисбет Саландер, поклати глава и й даде ценни съвети от кои лица и квартали да стои настрана след падането на нощта.

По отношение на Лисбет Саландер тези съвети бяха напразни. Във всеки случай тя успя да избегне каквото и да било познанство с престъпния свят на Гренада, тъй като се влюби в Гранд Ансе Бийч, разположен непосредствено след Сейнт Джордж в южна посока. Това бе километричен, рядко заселен плаж, където можеше да се разхожда в продължение на часове, без да среща други хора и да й се налага да разговаря с когото и да било. Настани се в „Кийс“, един от малкото американски хотели край Гранд Ансе. Живееше тук вече седем седмици, през които не правеше почти нищо друго, освен да се разхожда по плажа, да похапва от местните плодове, които страшно напомняха шведските вишни и които тя обожаваше.

Сезонът още не бе започнал, така че две трети от стаите в хотела бяха празни. Единственият проблем бе тихият терор от съседната стая, който нарушаваше спокойствието й и откъслечните й занимания по математика.

Микаел Блумквист натисна с пръст звънеца на апартамента на Лисбет Саландер на улица Лундагатан. Не очакваше да му отвори, ала си бе изградил навика да минава покрай жилището й веднъж-дваж месечно, за да види дали нещо се е променило. Когато вдигна капака на отвора за поща във вратата, видя купчината рекламни материали. Бе малко след десет вечерта и следователно прекалено тъмно, за да може да прецени колко е нараснала тя от последния път.

Остана за малко на стълбището, изпълнен с колебание, след което се обърна и си тръгна разочарован. Прибра се пеша в апартамента си на улица Белмансгатан, без да бърза особено. Сложи да вари кафе и прегледа вечерните вестници, докато вървеше късната новинарска емисия. Бе в мрачно настроение. Чудеше се къде ли може да е Лисбет Саландер. Усещаше леко притеснение и за хиляден път си задаваше въпроса какво всъщност се бе случило.

По Коледа бе поканил Лисбет в хижата си в Сандхамн. Там двамата излизаха на дълги разходки, по време на които спокойно обсъждаха отзвука от драматичните събития от изминалата година, в които и те самите бяха участници. Преживяванията си от този период Микаел впоследствие определяше като един вид житейска криза. Бе обвинен в клевета и прекара няколко месеца в затвора. Това срина професионалната му кариера на журналист и дори го принуди да напусне поста си на отговорен редактор на вестник „Милениум“ с подвита опашка. После всичко се промени — получи предложение да напише биографията на индустриалеца Хенрик Вангер, което за него бе един вид добре платена терапия. Тази му задача обаче внезапно се превърна в отчаян лов на хитър неизвестен сериен убиец.