Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал.
Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защо жената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това — Лисбет предполагаше, че е съпругът й, — беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа. Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси.
Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото й опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните.
Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: „… Да, ти си лицемер“. Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера й. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и й бе трудно да прецени дали трябва да се намеси.
С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина.
Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното й рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.
Девет месеца по-рано Лисбет бе прочела една статия в списание „Популярна наука“, забравено от някого на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За да успее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч по-заплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги.
Книгите обаче седяха най-вече в раницата й, а заниманията й бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи „Измерения на математиката“ от Л. С. Перно (Харвард, 1999). Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн.
Вече бе посетила Гуадалупе (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения й хотел. Накрая й причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба.
Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя „Карибийън Травълър“ бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг.
Читать дальше