Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

— Смятате ли, че ще се опита да им направи нещо?

— Не вярвам! — отсече категорично Янсен. — Ние съвсем скоро ще започнем да осъществяваме нашите планове. Не е оправдано да се рискува.

— Тогава защо останаха Харм и инспектор Карлос?

— Професорът е решил да пусне на свобода Пиер-Ален.

— Нима! — учудено възкликна българинът и целият грейна от радост.

Докторът отново се озърна.

— Не бързайте да се радвате! — предупреди го той. — Вашият приятел ще получи своята свобода на много висока цена. Той ще загуби паметта си. Ще излезе на повърхността въоръжен само с безусловните си рефлекси.

— Завинаги ли?!…

— Не! Само за четири месеца. Действието на албумите трае толкова…

— Искам да остана сам! — помоли Ивац.

— Разбира се! — кимна съчувствено Янсен и с широки крачки се отдалечи по добре осветената галерия.

Хосе седеше край бездната и мълчаливо гледаше потока, който втори ден се изливаше в пропастта. Мрачни мисли го гнетяха. Въпреки силата си водата не можеше да пробие отвор през пропастта и камъните, паднали при срутването. Луи не се връщаше. Не дойде и никаква спасителна група. Нито от завода, нито от клуба…

Почти механично отиваше до лагера, хранеше се и пак се връщаше. Той пуска няколко пъти потока в старото му корито с тайната надежда, че когато водата се оттече, ще се появи пролука в срутването, но нищо не се случи. Какво ли правеха Ивац и Пиер-Ален на дъното на пропастта? От тяхното спускане течеше четвърти ден.

Хосе реши, ако Луи не се завърне и днес, сам да слезе в града. Безсилието му да направи каквото и да е го гнетеше. Безредно порасналата брада и бакенбарди, увисналите мустаци го караха да изглежда като герой от траперски филм.

„Ще трябва да се обръсна! — помисли той. — Иначе ще изплаша хората в града…“ Отиде до лагера, извади от раницата прибори за бръснене и се върна при пропастта. После закрепи огледалото си в един храст и започна да се привежда в приличен вид.

В този момент един бодър глас го стресна:

— Много добре! Знаел си, че ще имаш среща, и се готвиш за нея.

Испанецът се обърна рязко и едва не се поряза. Пред него стоеше Луи.

— Сам ли си? — попита го той.

— По отношение на физическото ми присъствие, да! — отговори Луи. — Но по отношение на духовното, не. Защото, както знаеш, аз съм личност, която се раздвоява…

— Разказвай! — прекъсна го Хосе. Той не можеше да разбере как може Луи да се шегува, когато всичко беше толкова трагично. — Идват ли спасителните групи?

— Защо ще идват? Безполезно е…

— Как безполезно? Ивац и Пиер-Ален са там долу… — възмути се испанецът, като посочи с ръка към бездната. — Кръвта ми се сгъстява, като си помисля за това! — Той забрави, че се бръсне, и с насапунисано лице учудено гледаше пристигналия.

— Те отдавна са загинали! — със същия безстрастен глас продължи Луи. — След такова срутване никой не остава жив.

Хосе не можеше да повярва… Нима това беше Луи!

— Да вдигаме лагера и да се махаме от това проклето място! Нищо не можем да върнем… Но какво да се прави? Животът продължава… Слушай, Хосе, знаеш ли колко е чудесен светът! А ние стоим в този пущинак и дивеем. Предлагам ти да зарежем всичко и да си вървим!

Испанецът стоеше и го гледаше стреснат. Нима можеше да се говори така, когато там долу, в пропастта, бяха другарите им. В поведението му имаше нещо абсурдно, невероятно, объркващо…

— Наистина ли мислиш, че това е най-правилно? — предпазливо го попита той.

— Разбира се! Тук повече няма какво да правим…

Но Хосе забеляза, че приятелят му го гледа втренчено и му намига. Дори няколко пъти изкриви устните си в гримаса, сякаш го подканяше да тръгнат по-скоро. Като че ли нещо искаше да му каже?

— Добре — съгласи се колебливо той. — Може би си прав. Да свърша и тръгваме.

Испанецът се избръсна набързо, сгънаха палатките, взеха раниците и тръгнаха.

Когато се отдалечиха на двеста-триста метра от бездната, Луи се спря, огледа се и тайнствено попита:

— Взе ли транзистора?

— Да! — каза Хосе. — В раницата ми е…

— Извади го и пусни някаква музика.

Нищо неразбиращият Хосе се подчини… Извади транзистора и го пусна, без дори да обръща внимание на коя станция е.

— Край пропастта не биваше да говоря — прошепна Луи и седна. — Подозирам, че ни подслушват!

— Кой? — изгледа го смаяно испанецът и се подпря на едно дърво. — Там освен нас нямаше никой друг. Щяхме да го усетим…