Любомир Пеевски - Очите на професор Самберг

Българинът го последва.

В работната стая на Харм имаше само два стола. Стените бяха голи. Подът бетонен. От тавана се спускаше огромен стъклен глобус полилей. Вътре в него вместо електрически крушки имаше малки като орехи светещи топки, които летяха като насекоми във всички посоки и създаваха мека синкава светлина. Най-странното беше, че до глобуса не достигаше захранващ кабел.

„С каква ли енергия работи този полилей?“ — помисли си озадачено българинът, но нищо не каза.

— Седнете! — покани го сухо докторът, като му посочи единия от столовете.

Ивац се подчини. Той все още не можеше да си обясни вниманието, с което го удостояваше красивият помощник на професора. И защо го повика точно сега, по време на сбирката?

Доктор Харм седна на другия стол и плесна с ръце.

В едната стена се отвори скрита врата и се показа маса. Тя се плъзна безшумно и спря между тях. Ивац я погледна и изтръпна. Усети, че му става непоносимо горещо, и така нервно се опита да откопчае горното копче на сакото си, че то се откъсна и се търкулна чак до средата на стаята.

Върху масата бяха подредени шишенцата, които редовно хвърляше в минералния извор.

— Познавате ли ги? — усмихна се злорадо Харм.

Българинът разбираше, че е излишно да отрича. Той кимна с глава в знак на съгласие.

— Нима ни мислите за глупаци! — попита подигравателно докторът и стана от мястото си. — Преди да напусне езерото, водата на извора се прецежда през специална мрежа. Дори удавените насекоми не могат да преминат през нея… Та камо ли вашите шишенца! Уважавам хрумването ви, но само толкова. Длъжен съм да ви съобщя, че според правилника на Института за спасяване на човечеството и света вие сте извършили престъпление.

— Но аз бях доведен тук против волята си! — опита да се оправдае Ивац. — Това трябва да се има предвид, когато… — Той впери поглед в бягащите светлини на полилея и замълча.

Доктор Харм извади от джоба си гребен, среса бавно къдравата си коса и после неочаквано измъкна от едно чекмедже на масата жив прилеп.

— А за това какво ще кажете? — попита той.

Българинът замълча. Той не можеше да проумее какво общо има прилепът с всичко останало. Докторът свали нещо от крака на птицата и му го подаде. Беше бележка с текст, подобен на този, който Ивац поставяше в шишенцата. Но почеркът беше различен!…

„Значи и друг се бори! — помисли си озадачен той. — Не трябва да съобщавам, че не зная за прилепа. Може да го издам…“

Ивац виновно наведе глава. Той разбираше, че Харм се опива от откритията си и се наслаждава на положението.

Изведнъж остър писък наруши тишината. Българинът потрепери. В този вик беше скрита и мъка, и нечовешка болка. И някаква безпомощност и безнадеждност.

— Не се страхувайте! — усмихна се презрително докторът. — Просто охраната разговаря с някои работници за дисциплината.

„Иска да ме сплаши!“ — реши българинът и също се усмихна.

— Понеже ви е за пръв път, няма да докладвам на професора! — съобщи неочаквано Харм. — Но пазете се да не ви улича в друго подобно действие. Тогава няма да бъда снизходителен. — От думите му лъхаше студ!

— Благодаря ви! — промълви Ивац, който вече нищо не разбираше.

— Не си мислете, че съм добър и милостив! — прекъсна го рязко Харм. — Слушах ви, като задавахте въпроси, и реших, че можете да ни бъдете полезен. Само толкова! Да вървим!

Върнаха се в кабинета на професора. Нещо се беше случило. Всички се разхождаха нервно насам-натам, а Самберг го нямаше.

„Дали и някой друг не е узнал за шишенцата?“ — разтревожи се Ивац.

— Какво е станало? — опита се да разбере нещо от Янсен.

— Не зная! — разпери ръце докторът, но в очите му се четеше, че не казва истината.

През това време от стаята за отдих се показа човек от охраната:

— Професор Самберг съобщава, че сбирката се прекратява! Да останат тук само доктор Харм и инспектор Карлос. Останалите са свободни.

Доктор Янсен, отец Манчерони и Ивац напуснаха кабинета. Щом излязоха от сградата, отецът се сбогува и се отдалечи.

Янсен и Ивац тръгнаха заедно. Мълчаха.

— Да отидем при Пиер-Ален — предложи българинът.

— Не може! — отсече Янсен.

— Защо! Забранено ли е? — разочаровано попита Ивац.

Докторът се огледа.

— Твоите приятели на повърхността са променили коритото на един ручей и са го накарали да тече в пропастта! — прошепна той. — Стените на повечето от галериите са навлажнени. Професорът е побеснял!

„Луи и Хосе си ги бива!“ — зарадва се Ивац и попита: