Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Жените обожаваха силата и опасностите.

Или поне с нея беше така.

Нали за това си избра такава професия.

Дълбоко религиозният й баща въобще не беше предвиждал военна кариера за дъщеря си.

Той изобщо не харесваше работата й. Нямаше да хареса и Питър Мартин, особено ако чуеше и приказките по негов адрес.

Според легендите Питър беше преспал с половината млади красавици в щата. А те трябваше да са поне три пъти повече от красивите млади мъже, също минали през леглото му.

Глупави и безпочвени слухове, разбира се.

Но там, където има дим…

Ръсел се обърна и стана от леглото. Зърната на гърдите й болезнено пулсираха след еротичния сън. Отвори вратата, влезе в банята и завъртя крановете. Подложи тялото си под горещата струя и след около три минути усети живителния ефект. После остана още тридесетина секунди под леденостудената вода. Накрая успя да се разсъни достатъчно. Изми си зъбите, среса косата (която между другото вече имаше нужда от подстригване) и се гримира.

Върна се в декорираната в розово и бледозелено спалня. Разрови се в гардероба и измъкна бежова вълнена рокля и чифт тъмнокафяви обувки. Взе си един сутиен и чорапогащник, седна на ръба на леглото и започна да се обува.

Стана, наведе се напред, за да сложи сутиена си, после се пресегна назад и го закопча. Когато беше на четиринадесет години, гърдите й впечатляваха всички момчета, включително и нея самата. Сега вече й се искаше да не бяха чак толкова големи. Мъжете, с които й се налагаше да работи, обикновено се разсейваха и не успяваха да се съсредоточат върху проблемите. Но може би това не беше чак толкова лошо. Понякога едно такова предимство никак не й беше излишно.

Облече роклята, дръпна ципа и си обу обувките. Мина през хола и влезе в кухнята, където вече я чакаше каничката кафе, автоматично приготвена от кафе машината. Напълни си чашата, изключи машината и застана на прага. Забеляза покрития с прах шкаф до прозореца и реши, че апартаментът й има нужда от почистване. Повечето от мебелите бяха от светло дърво, в стил близък до идеите на френските дизайнери. Майка й много харесваше жилището, но Ръсел го беше обзавела, без да се съобразява с нейното мнение. Тя просто искаше да се отдалечи максимално от средата, в която беше отрасла. Мразеше спомените от детството си.

И все пак когато накрая приключи напълно с апартамента, атмосферата носеше белега на силното влияние на почтената госпожа Елмър Ръсел.

Изобщо не успя да разбере защо се получи така.

Мога да се хвана на бас, че апартаментът на Питър Мартин е обзаведен с тежко дърво и сива кожа, а по стените висят военни реликви и медали за проявена храброст. А въздухът е пропит с миризмата на добро уиски и хавански пури.

Тя допи кафето си и остави чашата на плота. После отиде в антрето, облече палтото си и измъкна от шкафа тъмнокафявата чанта, напълно в тон с обувките. Предварително беше прехвърлила вътре гримовете, ключовете, няколко дребни монети, портмонето, кредитните карти, клетъчния телефон и един полуавтоматичен деветмилиметров Браунинг. Ръсел не обичаше малокалибрените оръжия.

Апартаментът й беше на четвъртия етаж. Тя взе асансьора и слезе до приземния гараж, където беше оставила колата си. Тя също имаше нужда от почистване.

Нещата започваха да й се изплъзват от контрол. Имаше да свърши толкова много неща, за които все не достигаше време — да отиде на фризьор, да почисти колата и апартамента си… Малките всекидневни задължения започваха да я задушават.

Кварталът „Вирджиния Хайлендс“ се намираше на един хвърлей място (което шумът непрекъснато й напомняше) от вашингтонското национално летище. Самолетите влизаха и излизаха от летището, използвайки късия коридор над река Потомак. За четирите години, прекарани тук, Ръсел се беше научила да не обръща внимание на постоянния шум на реактивните двигатели.

Пое към града по магистралата „Маунт Върнън Мемориал“, като пресече реката при моста „Арланд Д. Уилямс младши“. Нямаше никаква представа кой е бил този Уилямс, въпреки че минаваше по този мост почти всеки ден. Искаше й се скоро да промени маршрута, защото беше започнал да й омръзва, но само по този път можеше да достигне зашеметяващата скорост от петдесет километра в час в сутрешните задръствания. Напрегнато се взираше в светлините на колата пред нея. Намали, после пак потегли.

Мобифонът й иззвъня. Тя бръкна в чантата си и го измъкна.

— Ръсел.

— Тук е Монтгомъри. Помниш ли Кловис?