Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Беше излежал само деветнадесет месеца от присъдата „три до пет години“.

Ръсел затвори очи и хвана главата си в ръце. Опита се да възстанови случая. Беше прекалено уморена. Спомените непрекъснато й се изплъзваха.

Тогава спомена ли нещо за отмъщение?

Например, че ще им го върне по някакъв начин?

Или друго подобно?

Неговият идентификатор беше ренегат . Успя да се сети само толкова, но знаеше, че той едва ли го използва сега. Ако не се забъркаше в някакъв проблем, щеше да е дяволски трудно да го открият. Беше напълно възможно даже да е напуснал страната. Можеше да е навсякъде по света, далеч от мрежите й.

Нито един агент нямаше да го спипа, беше прекалено умен.

Освен ако не отговореше на пусната обява.

Имаше хиляди подобни бюлетини. Всеки компютър можеше да създава собствена система за оставяне на съобщения или изпращане на отговорите.

Тя се обърна, отвори най-долното чекмедже на бюрото си и изрови списъка с адресите на по-големите системи за оставяне на съобщения. Отрядът по компютърни престъпления често имаше нужда от актуализиране на сведенията за това с какви хора си има работа и разполагаше с имената на по-известните бюлетини.

Ръсел искаше да остави съобщението от свое име, така че произволно избра няколко адреса.

Върна се при компютъра си и бързо написа бележката:

ДО: Ренегата

ОТ: lurus@ccs.fbi.gov

Познаваш ме като специален агент Ръсел. Имам една интересна задача за теб. Нуждая се от помощта ти. Моля, обади се или пиши.

Само адресът й беше достатъчен, за да изплаши повечето хора. Някой ден щеше да си купи домашен компютър и да си има свой адрес. Ако не беше сбъркала в мнението си за Кейси Конрад, той нямаше да се отдръпне от предизвикателството. Дори напротив.

Поне така се надяваше. Ако той не беше проблемът, можеше пък да стане част от решението.

Ото фон Вернер, генералният директор на най-голямата банка в Дюселдорф, крещеше на своя заместник, който отговаряше за работата на информационните системи.

— Хер Кантор, обадихте ми се преди полунощ и ми казахте, че има някакъв проблем. Но аз не мога да разбера какво точно ви притеснява? Искам нещата да са наред до утре по обяд.

— Но, господин генерален директор, ако въпросът беше само в…

— Не искам никакви обяснения! Накарайте играчките си да работят както трябва!

— Хер фон Вернер, проблемът не е в моите играчки! Това по-скоро прилича на…

— Не искам да слушам повече! Или до утре ще оправите тази бъркотия, или ще си търсите нова работа!

… светлината на кръглата луна над трите големи бора. Лекият топъл вятър носи сладникав аромат от езерото и гали кожата й с нежните си пръсти. Светлината се прецежда през клоните на боровете и се разпилява по тъмната гладка повърхност на водата.

Сребърни акули. Не. Водата се раздвижва, вълни. Слаб плясък, когато той се изправя и тръгва към белия пясък на брега. Тя го чака.

Гола.

Свободна, настръхнала от хладния нощен въздух.

Луната беше точно зад него, не можеше да види лицето му.

И все пак го виждаше. Спомени или просто игра на светлината?

Върху широкото гладко чело беше прилепнал мокър кичур стоманеносива коса. Малки, изразителни бръчици около сините очи. Очите бяха топли, загрижени, искрени, любознателни. Бебешко синьо, Синатра. Чувствена уста, понякога тъжна, сега с въпросително извита полуусмивка. Широки, широки рамене. Лунната светлина релефно извайваше мускулите на ръцете му.

Тесни бедра, стегнат корем.

Той излезе от водата. Приближаваше се към нея.

Беше възбуден.

Тя също.

Изправи се на треперещите си крака и тръгна да го посрещне.

Към гърлото й полази топла вълна.

Изпъшка…

И се събуди. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Челото й беше мокро от пот.

Ръсел се обърна по корем и зарови лицето си във възглавницата.

Господи! Само това ми трябва сега! Непрекъснато да сънувам Питър Мартин.

Само дето Мартин притежаваше всичко, за което можеше да се мечтае. Сигурно беше някъде към четиридесетте, зад гърба си имаше поне двадесет години служба при военните и ЦРУ. Но двадесет години с неговата професия означаваха натрупани знания за още четиридесет. Мартин излъчваше невероятна зрялост и мъдрост, които, прибавени към перфектния му външен вид, го правеха съвършен. Той не се и опитваше да го показва по някакъв начин, човек просто знаеше, че е така. Тя беше сигурна, че по време на работата си като агент той е убивал и е бил мишена. Но това само прибавяше към излъчването му и усещане за опасност и сила. Той притежаваше живота и смъртта, а постът, който заемаше, му даваше власт и влияние от световен мащаб.