Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Тя му показа картата си за самоличност направо през прозореца.

— Господин Конрад, аз съм специален агент Луан Ръсел. Вие сте арестуван. Компютърното ви оборудване ще бъде конфискувано.

Никога повече!

Луан Ръсел седеше със заместника си Дарел Монтгомъри на масата точно пред кабинета. Двамата заедно преглеждаха списъка на възможните извършители, изготвен след внимателно пресяване на имената, включени в базата данни. Водещият критерий беше извършеното в Кловис и Държавния департамент. Тепърва трябваше да получат сведенията от „AT&T“ за намесата в работата на външните им компютърни системи.

— Колко са, Дарел?

— Обещай ми, че няма да плачеш! — пошегува се той. Монтгомъри беше само на двадесет и осем години, но косата му вече започваше да пада. Той много се гордееше от мястото си в Бюрото. Както и повечето нови агенти той не беше завършил право. Технологиите се развиваха с такава скорост, че в разузнаването непрекъснато навлизаха все по-широк набор специалисти. Монтгомъри беше по компютърната част.

— Колко?

— Шестстотин двадесет и девет.

— По дяволите! И всичките са чак толкова добри!?

— От това, което знаем за тях, да.

— Добре. Сега ще трябва да ги намерим, да проверим къде са… Боже!

— Да… Къде са били по това време, не би имало никакво значение. А ако са използвали програми с отложено действие, тогава разбираш какво се получава.

— Шефът направо ще полудее, ако го накарам да извърши разследване на шестстотин човека.

— Е, и какво ще правим сега? — попита той.

— Добре. Нека започнем с установяване на контакта. Накарай регионалните клонове да им изпратят по един агент за разговор. Само да проверят каква ще бъде реакцията им. Някои от тях може вече да са в затвора, да са изгубили компютрите си или да са направили нещо, което да ги извади от списъка. С малко късмет може имената да намалеят поне наполовина.

— Да, не е лошо като начало. Ами после?

— Изпрати копие на списъка заедно с досиетата, които имаме, на отдела по поведенчески науки. Да видим дали психолозите ще набележат някой с по-специално отношение към банките или Държавния департамент.

— Няма да имат кой знае колко изходна информация.

— Нищо не пречи да опитаме. Директорът вече обяви този случай за приоритетен, така че психолозите сигурно очакват да потърсим мнението им. Можем да изпратим електронна поща до най-големите хардуерни и софтуерни компании. Нека ги попитаме дали напоследък не са отказвали работа на някой с първокласна квалификация. Често се случва хакерите с криминално минало да не успеят да получат мястото, за което са кандидатствали.

— Но това означава публично да си признаем за проблемите в Кловис и Вашингтон.

— Да, прав си. Първо ще говоря с директора.

Ръсел взе списъка и влезе в кабинета си. Тръшна се на стола и натисна специалния бутон, който я свързваше с директора на ФБР. Когато той се обади, докладва накратко докъде са стигнали с разследването.

Докато разговаряше с него, очите й се плъзгаха по имената в списъка. Много от тях познаваше лично, за други беше чувала. А някои й бяха създавали доста проблеми в миналото. Разследванията и процесите се бяха проточили достатъчно дълго, за да може да ги опознае добре.

Боингтън… Брайън… Кеш… Конрад… Икър… Фрийд… Гелуей…

Конрад.

— А, господин директор, имам един въпрос относно задържането на информация. До каква степен да се ограничаваме по време на разследването за случилото се в Кловис и Държавния департамент?

— Отличен въпрос. Ние, разбира се, не искаме да паникьосваме хората, нали? Не мога да взема такова важно решение сам. Ще се консултирам с Белия дом и ще ти се обадя за резултата.

— Благодаря, господине.

Ръсел затвори и потъна в размисъл.

Кърк Конрад. Кучият му син си беше истински гений. Хитър като самия дявол. Бъркаше се в комуникационните мрежи, крадеше софтуер, пароли, кодове. А мотивацията му… Правеше го по-скоро за да докаже на себе си колко е добър, а не заради завистта на останалите.

Тя се завъртя на стола си и извика базата данни на криминално проявени лица. Най-отгоре написа: „Кърк Кейси Конрад“.

Компютърът откри файла му почти веднага.

Освободен от Ломпок преди около две години. Не се е обадил в полицията в Кънектикът. Регистриран като беглец. Местонахождение — неизвестно.

Но тя беше сигурна, че не са го търсили кой знае колко старателно. В крайна сметка той бе престъпник от висока класа, такива като него ставаха любимци на хората. Въпреки че големите конгломерати, които бяха пострадали, едва ли му се възхищаваха особено. Доколкото им беше известно, Конрад не трупаше състояние от заниманията си. Полицаите можеха да се закълнат, че е абсолютно безвреден и кротък като агне.