Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Синият микробус на Военновъздушните сили ги закара от базата „Кенън“ до Обединената банка в Кловис. Положението там можеше да стане доста напечено. Мъжът зад волана внимателно се взираше в ограниченията, поставени от двете страни на магистралата.

Тексас беше само на няколко мили на изток. Типичната за това време на годината суша беше изцедила и земята на Ню Мексико. Еднообразният пейзаж наоколо отегчи до смърт Питър Мартин. Той се чувстваше далеч по-добре из претъпканите улици на Източното крайбрежие.

И все пак не можеше да се отрече, че Кловис беше доста приятно градче. Улиците бяха широки, по лицата на хората грееха усмивки, а дърветата тъкмо започваха да сменят премяната си. Обагрените в червено, зелено и златистокафяво листа стоплиха по необясним начин душата му. Но нищо не можеше да се сравни с това, което изпитваше, когато се прибираше у дома, във Вермонт, за да се види с приятелите си. Помисли си, че напоследък тези срещи са пооредели. Трябваше да направи нещо по въпроса.

Мартин стигаше до този извод поне веднъж месечно, но досега нищо не се беше променило. За амбициозен човек с толкова твърди принципи и позитивни идеи той беше странно нерешителен, когато ставаше дума за личните му и социални задължения. А след случилото се тази сутрин вече не беше толкова сигурен и в професионалните си качества.

Нямаше никаква представа защо бяха изпратили точно него в тази забравена от бога пустош. Но едва ли някой можеше да пренебрегне силните препоръки на президента. Преди да излети от военната база „Ендрюс“, се беше опитал да изкопчи някаква информация от двамата си сътрудници във Вашингтон. Остана с впечатлението, че те също са в пълно неведение. Единственият факт, до който успя да се добере, беше, че по електронната поща се е получило някакво съобщение, адресирано до Белия дом. Явно президентът беше преценил, че ситуацията е достатъчно сложна, за да си позволи да похарчи малко държавни пари и да го изпрати в Ню Мексико.

Нейтън Грей — напълно непознат за него консултант — седеше заедно с Луан Ръсел на средната седалка на микробуса. Мартин се беше настанил на мястото до шофьора и дискретно ги оглеждаше. По всичко си личеше, че Грей е някакъв компютърен специалист. Ръсел обаче определено хващаше окото. Президентът я беше поставил начело на групата. Тя работеше във Федералното бюро за разследване, ръководител на отдела по компютърни престъпления. Мартин я видя за пръв път в шест и половина сутринта, но беше чувал името й да се споменава и преди. Помисли си, че не би имал нищо против да я опознае по-добре, и мислено постави идеята в графата „неопределено бъдеще“.

Всички заедно трябваше да се опитат да разберат дали предсказанията — според него на някакъв побъркан психар — можеха да се сбъднат.

Шофьорът намери свободно място за паркиране близо до остъкления централен вход на банката. Тримата слязоха от микробуса.

На вратата ги посрещна лично президентът на Обединената банка. Човекът трепереше от вълнение. Мартин огледа строгия му официален костюм и едрата отпусната фигура. Веднага го определи като консервативен републиканец. Посещението на тримата непознати, но несъмнено важни клечки от Вашингтон беше нещо извън обичайното му ежедневие. Той кършеше смутено ръце с напрегнато изражение на лицето. Личеше си, че откакто от ФБР накратко го бяха уведомили за предстоящата визита, не беше успял да мигне.

Той нямаше никаква представа на какво дължи такова внимание. Съобщението, получено от президента, веднага беше засекретено. Мартин обаче добре познаваше Вашингтон и знаеше, че то едва ли щеше остане в тайна повече от четиридесет и осем часа.