Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Когато самолетът кацна, Грей попита:

— Мислиш ли, че скоро ще има съвещание, Луан?

Нейтън Грей беше президент на „Компсистемс“, Атланта. Тя знаеше много добре, че той е ангажиран човек. И все пак на няколко пъти в миналото беше намирал време да й помогне при разрешаването на по-заплетените случаи. Грей познаваше компютрите и софтуерните системи по-добре от всеки друг.

— Предполагам, че президентът доста ще се разтревожи от случилото се, Нат. Но не мога да знам колко бързо ще се развият нещата. Защо питаш?

— Налага ми се да замина за Европа за два-три дни. Имам уговорено участие в една среща.

— Заминавай спокойно. Ако нещо се случи, ще намеря начин да те открия.

— Много добре.

— Имаш ли някакви предположения, Нат? Нещо, което не си споменал в доклада?

— Не, Луан, първо искам да обмисля проблема на спокойствие.

Поставиха стълбата на мястото й и стюардът отвори вратата. Тримата станаха и събраха ръчния си багаж. След убийствената жега в Ню Мексико и приятната топлина в самолета нощта във Вашингтон им се стори студена и влажна. Есента се беше проточила по-дълго от обикновено и Луан вече очакваше приближаването на зимата. Според прогнозите на изток от Монтана, Уайоминг и Колорадо имаше снежни бури.

Грей им пожела лека нощ и се отправи към стоянката на такситата.

Мартин обаче тръгна редом с нея и каза:

— Храната в самолета не беше кой знае какво. Не искаш ли да отидем да вечеряме някъде?

Тя забави крачките си, после спря и се замисли. Огледа внимателно лицето му. Изглежда, реакцията й го развесели. Не беше особено притеснен. Луан реши да пренебрегне упоритите слухове, които се носеха из града по негов адрес. Вашингтон гъмжеше от клюки, някои от които дори бяха верни.

— Добре. Къде?

— Обичаш ли китайска кухня? Какво ще кажеш за „Каулун“?

— Колата ми е наблизо. Ще се видим направо там.

Мартин отвори вратата на буика и й помогна да се качи. После се отправи към корвета си по-надолу в редицата. Тази марка пасваше идеално и на характера му, и на хорските приказки. Той потегли пръв по „Сютланд Паркуей“, мина под тунела и продължи по „Ейч Стрийт“. Явно дамите не бяха с предимство в мъжкия свят на автомобилите. Местата за паркиране, които успяха да открият, бяха на една пресечка едно от друго. Ръсел едва успя да провре своя „Регал“ в тясното пространство. Мартин вече вървеше по тротоара към нея.

— Не те ли е страх да се движиш из града по тъмно? — попита той.

— Въоръжена съм.

— Останалите също.

Настаниха ги на малка маса, върху която в червена стъклена купа трепкаше запалена свещичка. Поръчаха си хар гау и печено свинско с грейпфрут.

Тя сърбаше мълчаливо билковия си чай и го изучаваше.

— Справи се отлично със задачата — похвали я той.

— Какво имаш предвид? — Тя разкопча късото сако на костюма си. Отдолу носеше дантелена бяла блуза. Веднага съжали за постъпката си. Ами ако Питър Мартин я изтълкуваше погрешно?

— Вярно е, че никой от нас не очакваше да открие престъпниците направо в Кловис, Ню Мексико. Но ти започна разследването и събитията се развиха доста бързо. Беше ми много приятно да работим заедно. Не се бях занимавал с такива неща от години.

Значи беше преценила правилно.

— И къде са престъпниците според теб? — попита тя.

— Откъде да знам. Даже не съм видял оригиналния текст на съобщението. Но щом е компютърно, географски ограничения не съществуват. Може да е изпратено откъде ли не, по всяка вероятност зад граница. Предполагам, че това е причината президентът толкова да настоява и за моето присъствие. Какво ще кажеш за японците?

— Възможно е. Играта едва сега започва. Все още не знаем какви са правилата. Когато компютрите отново проработиха, страшно се изненадах. Вече бях започнала да си мисля, че всичко е загубено.

— Да, Белц направо се прероди — засмя се Питър. — Виждала ли си някога такова ангелско изражение? И то на лицето на републиканец?

— Но какво означава всичко това?

— Да пукна, ако знам. Отначало си помислих, че е някакъв майтап. Компютърните маниаци направо умират да се бъзикат с хората.

— Не е майтап — каза тя. — Никак не ми е смешно.

— Какво е станало с оптимизма ти?

— Два месеца след като започнах работа, той хвана идеализма ми за ръка и заедно изчезнаха. Не съм ги виждала от години.

— Значи си циник?

— А нима ти не си? — попита Луан.

Мартин сви рамене.

— Защо му трябва на някой да се занимава с онази мизерна банка на края на света?