Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

И бездруго имаше нужда само от каросерията. Монтира я върху шасито на тежко катастрофирал GMC-Джими, модел 1993 година. Шасито, двигателят и това, което беше останало от скоростната кутия, му струваха почти четири хиляди долара. Но сега под капака на тази развалина се криеше петлитров осемцилиндров V-образен двигател в перфектно състояние. Радиото и отоплението също бяха на ниво. В момента слушаше някакво денвърско предаване и песента на Мери Карпентър безуспешно се опитваше да заглуши собствената му версия на „Слончето“ на Дейв Кортес.

Времето не го притесняваше ни най-малко. Истинската зима беше още далеч и снегът сигурно нямаше да се задържи дълго. Но дори и ако закъсаше някъде по пътя, щеше да се оправи. Като всеки добър колорадец, запознат с живота в планината, той носеше пакет с всичко необходимо за оцеляване при такива условия. Имаше одеяла, кибрит, електрическо фенерче, батерии, няколко консерви с храна и вода. Плюс продукти за още няколко седмици.

Всъщност Крейн не беше истински колорадец, но познаваше няколко такива. След два-три месеца, когато местните свикнаха с неговото присъствие, те го научиха как да се справя с трудностите.

Пътят, който следваше, се отклоняваше на около миля от Шосе 128 — връзката между високопланинското градче Карибу и Нидърленд. Нидърленд пък се намираше на петнадесет мили над каньона Боулдър, Колорадо.

Откакто бяха прокарали това отклонение сред гората, настилката не беше изравнявана, освен може би на едно-две места. Пътят следваше безумните извивки на терена — спускаше се през тесни каньони и пресъхнали дерета, после отново се изкачваше по самия ръб на стръмните скали. От лявата му страна наклонът достигаше пет-шест метра, от другата се издигаха тридесетметрови канари. Ако колата пропаднеше вляво, едва ли щеше да успее да я върне обратно на пътя, въпреки че на предната броня имаше лебедка. Наоколо растяха големи борове и смърчове. Гъстите им клони драскаха по покрива на автомобила. От време на време от дърветата падаха преспи сняг.

Мина покрай почти незабележимата отбивка към хижата на най-близкия си съсед — един мъж от Чикаго на име Марк. Марк идваше в планината само за няколко седмици през лятото.

Оставаше му още около половин миля.

Когато наближи до скалата, която той сам наричаше Каменния зъб, намали скоростта още повече. Това беше голям гранитен къс, покрит с тъмнозелен мъх и белезникави птичи изпражнения. Тук настилката ставаше особено хлъзгава. Пътят вървеше десетина метра покрай скалата, после рязко завиваше надясно. Крейн внимателно завъртя волана. Въпреки че караше само с пет мили в час, гумите забуксуваха върху мократа повърхност. Не сваляше поглед от огледалото вдясно. Ремаркето мина само на сантиметър от издадения напред връх.

Нататък наклонът ставаше равномерен. Покритият с чакъл и твърда планинска земя път пълзеше като змия по ръба на каньона още около четвърт миля. Стръмните склонове от дясната му страна бяха гъсто обрасли с борове. Тук-таме растяха и трепетлики, останали почти голи по това време на годината. Няколкото обагрени в златисто и оранжево листа се въртяха в лудешки танц заедно със снежинките. Намираше се на 2500 метра надморска височина. Първите два месеца дробовете му се адаптираха към разредения въздух и сега всичко беше наред.

На върха на билото — там, където планинските върхове се губеха в сняг и мъгла — пътят внезапно свършваше. Надолу продължаваше само стръмна, обрасла с бурени и храсталаци пустош.

Той завъртя волана рязко наляво, превключи отново на първа и внимателно премина през тесния каменен мост, който следваше извивката на една цепнатина в склона на планината. Стотина метра по-надолу навлезе в малък каньон насред гората. Мястото имаше мрачен и негостоприемен вид. През зимата слънцето успяваше да промуши лъчите си през клоните на дърветата само за около три часа на ден.

Хижата се гушеше в основата на билото. Беше построена от големи сиви тухли, облицована отпред с дебели загладени греди. Стръмният покрив, покрит с тъмнокафяви керемиди, се спускаше и над малката дървена площадка до по-близката стена. От късия комин към небето се виеше тънка струйка бял дим — единственият знак за топлина и уют наоколо. Хижата беше около двеста квадратни метра общо, с тесен, почти неизползваем таван. За някои хора тя би била идеалното място, където да прекарат няколко седмици в годината. Човекът, който я беше построил, починал малко след това. Хижата се предлагаше на пазара за недвижими имоти цели три години, преди Крейн да наброи шест хиляди долара за нея и прилежащите й тридесет и пет акра земя. Малко посреднически фирми биха се наели с продажбата на такива имоти. Рискът от пожар беше прекалено голям.