Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Преди да изключи програмата, Крейн реши да провери сметката на Джонатан в Пеория. Сумата вече възлизаше на $36 821,19. Скоро щеше да му се наложи да я понамали малко. Големите сметки носеха повече вреда, отколкото полза. Рискът така някой педантичен служител да забележи какво става многократно се увеличаваше.

Крейн беше достоен собственик на шестдесет и две спестовни и разплащателни сметки в четиридесет и един щата. Той разполагаше и с шестдесет и две различни имена и номера на социални осигуровки. Беше разработил собствена счетоводна програма, която следеше балансите вместо него и го предупреждаваше кога трябва да прехвърли пари от някоя сметка или да си открие нова. Всяка година той плащаше данъци върху доходите си от лихви, въпреки че собствениците на влоговете бяха фиктивни. Попълваше данъчните си формуляри по електронен път. Никой не се интересуваше как точно става всичко, стига парите да пристигаха навреме. Част от депозитите бяха присвоени съвсем случайно и не му носеха никаква печалба. Всъщност от тях печелеше единствено банката, въпреки че Крейн си оставаше законният им собственик. Адвокатите на министерството на правосъдието така и не успяха да докажат противното, колкото и да се ровеха във файловете на банката.

През ПЛ1 — или преди да влезе в Ломпок първия път — Крейн беше успял да създаде няколко програми, които се продаваха на черния пазар като топъл хляб. Основно това бяха програми, които разбиваха защитата срещу копиране на софтуерните продукти на „Епъл“, „Комодор“, „Танди“ и „Ай Би Ем — Ем Ес-Дос“. Така потребителят можеше да си направи собствено копие на програмния продукт. Когато ченгетата го пипнаха първия път, той вече беше успял да натрупа едно малко състояние от продажбата на тези програми. Дори и сега, въпреки че те си бяха направо архаични на фона на светкавично развиващия се пазар, той продължаваше да получава малки чекове от дистрибуторите си. Е, само от време на време. Чековете бяха адресирани до едно малко предприятие в Кънектикът.

Когато го арестуваха първия път, Крейн откри един нов житейски закон. Нямаше никакво значение колко си добър в професията; времето, прекарано в затвора, отблъскваше хората и те бягаха от него като от чумав. Нито един собственик или дистрибутор, нито едно предприятие не му позволи даже и да припари до компютрите им. Крейн така и не успя да си намери работа. Той прекара цели десет месеца сърдит на света, предприятията и на самия себе си. Именно тази омраза накрая го върна в Ломпок. И този път съдията му лепна шестмесечна присъда и програма, включваща дванадесет нива, която трябваше да му помогне да преодолее пристрастеността си към компютрите.

По дяволите! Мислеха се за много умни!

Крейн се научи да не мрази.

Научи се и да не обича. Чувствата непрекъснато му навличаха неприятности по един или друг начин.

В горния ляв ъгъл на екрана на втория компютър светеха малки сини цифри, които му показваха времето. Беше още много рано за обяд. Крейн превключи на програмата за комуникации — между другото също негово дело — и влезе в мрежата. Искаше само да провери дали има нещо интересно за него от хората такива, каквито им се искаше да бъдат. От време на време проверяваше всички съобщения и търсеше някое, адресирано до „чатлас“.

Някой беше написал много забавна история за един инцидент в Арканзас. В историята ставаше дума за компютри и Ку Клукс Клан. Не я дочете.

Това, което откри след малко, обаче истински го озадачи. Съобщението беше от Минесота.

ДО: Ренегата

ОТ: lurus@ccs.fbi.gov

Познаваш ме като специален агент Ръсел. Имам една интересна задача за теб. Нуждая се от помощта ти. Моля, обади се или пиши.

Крейн почти никога не говореше на глас в убежището си в планината. Понякога само си подсвиркваше по време на работа. Случваше му се да каже нещо на някоя минаваща сърна, ядосан рис, миеща мечка или старата пума, която владееше планинския връх над хижата.

Но това съобщение заслужаваше да му отговори на глас.

— Кучка! — изсъска Крейн и изключи мониторите, като остави само втория компютър.

Днес щеше да обядва по-рано.

Джером беше заел обичайното си място край стъклената маса. Компютърният терминал беше избутан малко встрани. Джорджия седеше точно срещу Нат и той не можеше да се въздържи да не я поглежда скришом от време на време. Спомни си деня, когато тя постъпи на работа в „Датекс“ — Атланта. Абсолютна новачка. Джорджия израсна във фирмата. Сега успехът сякаш се излъчваше от цялото й същество. Обикновеното й лице светеше с красотата, която само щастието от един по-добър живот можеше да й даде. Несъзнателно Нейтън се опитваше да си ги представи двамата с Джером в леглото. Не се получаваше. Беше все едно да мисли за същите отношения между двамата си вече седемдесетгодишни родители. Това просто не можеше да е истина!