Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК(с предишното запъване): — Но спомни си, царство ти, че там… Е, да, вие ме величаете като патриарх, но в родината ми…

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР: — Помня, помня, твое светейшество. Но ти си само низвергнат от патриаршеската катедра, не и афоресан 223, така че имаш достатъчно права на свещенослужител, за да извършиш обреда. А имам и друго съображение, преподобни. Плених те в Созопол; извършиш ли ти венчавката в Созопол, все едно ще бъде, че нищо лошо не е бивало между тебе и мене, между империята и царството. (Той се усмихва в кокалестото лице на патриарха.) Е, аз обаче зная твоята вежливост и съм сигурен, че ти от своя страна ще поканиш твоя събрат, тук присъствуващия патриарх Петър, да вземе наравно с тебе дял в светата служба. Имате ли други въпроси? Ти, логотете? Не? Ти, протоиракарио? Е, тогава да смятаме този разговор за приключен. Идете да си починете, бил е труден ден за вас. (И отново изиграва хрумване в момента.) Впрочем ще тръгнете ли веднага? Или ще изчакате, та да вземете със себе си и негово светейшество патриарха?

ПАТРИАРХ ЙОАН ВЕК(припряно бързо): — Ще ме изчакат.

СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР(ставайки и с подигравателна усмивка): — Щях да падна от стола, ако беше рекъл противното, твое преподобие…

По-малко от месец след описаните събития в разкошната вила на Адриан Кастамонит край брега на Мраморно море се събраха същите, които, по собствените им думи, „бяха яли попарата“ на този „благороден за прост войник и държащ се като прост войник, за да бъде благородник“ Светослав Тертер. Освен онези, които бяха присъствували на разговора в Царевец, имаше още само един участник, личен приятел и на тримата — мегатриархът Никифор Дермокаит. Но тук витаеше друг въздух, не като царевецкия; въобще не можеше и да се помисли някому да пресъхне устата, и то не само защото слуги непрекъснато поднасяха закуски, плодове, вино и други напитки, а повече заради атмосферата на свобода, отпуснатост, чувство на защитеност. Ала не и безгрижие — напротив, именно грижата бе събрала тук, край морето, тези четирима първенци на Византия.

… Лъв Мелисин избърса капчиците разредено вино от устните си и въздъхна тежко:

— За лошо или за добро, но императорът-баща е склонен да приеме напълно предложенията на варварина.

— Не му ли каза какви подводни скали има в наглед гладкото като маслинено масло словесно доброжелателство на царя? — попита логотетът.

Нека припомним на читателя, че Лъв Мелисин бе не само протоиракарий, но и един от най-доверените съветници и приближени на Андроник Палеолог — по-доверен и по-приближен от самия логотет.

— Как не, казах му, разбира се. Но Бог знае защо господарят Андроник продължава да е готов да даде внучката си на Светослав.

— Не само Бог, но и аз знам — изсумтя сърдито Никифор Дермокаит. — Чисто и просто се е наплашил след Скафида…

— А, защо, също и след Анхиало — не му остана длъжен протоиракарият.

Йоан Век, който през цялото време дъвчеше неуморно от разните лакомства, струпани на масичката до него, сега освободи за малко устата си, колкото да произнесе:

— Няма нищо по-опасно от това да се подценява българинът. Светослав Тертер е хитър и далновиден. Особено когато привидно говори уж така, необмислено и по случайно хрумване.

— Ще излезе — изсмя се Лъв Мелисин, — че докато е бил заложник при нас, той добре е използувал времето си за учение…

Адриан Кастамонит кимна на слугите да му налеят (той обичаше виното много студено, та за него държаха отделна кана в купа с лед, нарочно опазван от зимата) и докато чакаше, рече замислено:

— По отношение на Генуа нека да бъдем честни и да си признаем, че българинът има право. Комуната, опиянена от съзнанието за собствената си мощ, направо издевателствуваше над царството. Разпореждаше се във водите му като в бащиния. — Той взе чашата си, погледна към светлината, за да провери бистротата на виното, и бавно и с наслаждение отпи няколко глътки. — Заслужаваха си намордника, който това изчадие Кривич им надяна на мутрите. А ако помислите, също и ние ще спечелим, когато се оправят отношенията между Генуа и България. Нека Комуната да търгува, нека да печели, ала да знае, че Понтът не е „mare nostro“ и че е гост в него.

— Също и господарите ли мислят така? — стрелна го с очи мегатриархът.

— За императора-баща не зная. Но император Михаил не е чужд на тази мисъл. — Той отново се загледа през чашата си. — Пък и защо да си кривим душите — не е много приятно, когато гостът започне да се разпорежда в дома ти, сякаш не ти, а той е господар в него.